Нямам нерви за ТВ сериали. Вниманието ми свършва, преди да е започнало.
Ако инвестирам в сериал, трябва да е добър. Направо отличен. Дори и тогава качеството варира от серия в серия, от сезон в сезон. Това ме дразни, но по-често отегчава.
Не съм гледал и една серия от първите три сезона на The Crown 2016- (Короната). Чувал съм, че са добри. Изгледах обаче 4-и, той е отличен.
Ако проверите рейтингите, ще видите, че според зрителите двата най-силни епизода са: 6-ти, Terra Nullius, рейтинг 9/10 и последният 10-ти, War – 9/10. Обяснимо е. И двата са фокусирани върху драмата и мелодрамата с принц Чарлз и жена му – Даяна. Моят любим епизод е друг.
Моят любим епизод е втори – The Balmoral Test. Защо?
Епизодът е за посещението на новоизбрания министър-председател Маргарет Тачър в замъка Балморал, любимата резиденция на кралицата. Подобни визити са традиция, тиймбилдинг между короната и изпълнителната власт.
Епизодът е пълен със символи, метафори, визуални коментари, които работят с малко думи. Сполучлива алегория за времето, мястото и хората.
Свидетели сме на срещата на две жени, които са на една и съща възраст, но са толкова противоположни. Присъстваме на контакт на два различни свята, сблъсък на два мирогледа.
От една страна е аристокрацията, най-висшата и привилегирована група на острова. От другата е Тачър и съпругът й – Денис, които са символ на средната класа.
Заниманието на едната трупа е забавлението и удоволствието. Лов, риболов, разходки, езда, чай с курабийки, тихи разговори до камината, повърхностни закачки за вечеря, инфантилни игри на чаша шери и скоч. Тревожно е неспазването на традицията и протокола.
Страхът на другата група е да се изложи, да загуби позиция, да изпадне от средата към дъното. Първата група няма какво да доказва. Втората живее, за да се доказва.
Тачър и Денис се чувстват неудобно, сковано, конфузно. Така, както биха се чувствали повечето зрители. Те бъркат протокола, нямат правилните дрехи, спъват се, залитат.
Принцеса Маргарет – играна страхотно от Хелена Бонам Картър, демонстрира очарователно класово презрение. Тя скастря Тачър (Джилиън Андерсън), че работи в празничен ден и седи на стола на кралица Виктория. Моля, извинете – казва Тачър. Моленето – за каквото и да е, е отчайващо – срязва я Маргарет – За извинение моли простолюдието.
Друга отлична сцена: Тачър придружава кралицата в сутрешната гонка. Двете жени говорят за бащите си. Елизабет II споделя, че баща й я е научил всичко за лова. Моят баща също ме научи на много неща – казва Тачър. Така ли, какво правехте? – пита кралицата. Работехме – отговаря Тачър.
Освен че е първата жена министър-председател, тя е един от малкото селфмейд политици достигали до този пост. Почти всички от предшествениците й – дори отляво, са от привилегирован произход. Барони, лордове, маркизи, деца на политици, едри търговци, известни адвокати, банкери. Бащата на Тачър е бакалин, майка й е домакиня.
Какво правя тук? – пита Маргарет – Губя си времето, на мили от реалността. Тези хора не са изтънчени, умни, елегантни или по какъвто и да е начин идеални. Те са скучни, сноби и груби – добавя Денис. Маргарет бяга от това чистилище, преди края на визитата по протокол. Странно – коментира короната – това се случва за първи път. Обикновено не може да ги изпъдим.
Апропо, по спомени на пенсиониран персонал на замъка, това е истина. Маргарет си тръгва ден по-рано – в 6 сутринта. „Сякаш нямаше търпение“ – коментира един от икономите.
Авторите използват умело костюмите, за да загатнат промените, които предстоят да се случат в английското общество.
Тачър е облечена като човек от града. Тя е в чужда, несвойствена среда. Аристократите са облечени като фермери – каскети, ботуши, шуби. Предстои прагматизмът на града да доминира над обичая на селото. Пазарът ще бие традицията. Тачър ще бъде обвинявана, че работи единствено за Лондон и забравя провинцията.
Тя се връща в столицата, за да уволни всички привилегировани членове на кабинета си, които опитват бунт. Срещата между двете жени – след този акт, е словесен спаринг, който заслужава награда.
Елизабет II деликатно критикува Тачър, че си създава врагове. Маргарет цитира любимо стихотворение на поета Чарлз Маккей. Казват, че тя го носела винаги в личния си бележник.
Без врагове?
Казваш, че нямаш врагове?
Уви! Приятелю, самохвалството
позор е, а не заслуга.
Тоз, който в бой е влизал
заради дълга, който смелия познава,
сигурно е – с врагове остава!
Ако нямаш врагове, не си направил много.
Предателят не си ударил,
Лъжецът не разкрил си,
Злото в добро не си поправил,
Страхливец в борбата бил си.*
Силата на сценария на Питър Морган е очевидна. Тачър е симпатична, дори на хора, които традиционно я наричат „вещица“ и „кучка“. Какво постижение!
Маргарет Тачър, както всеки велик лидер, е сложен образ. Тя наистина е използвала думи като: „слабохарактерни“, „нерешителни“, „малодушни“, за да характеризира висшата класа. Но също отказва да приватизира британските пощи, защото се казват Royal Mail.
Тя вярва, че: „Няма голяма надежда за демокрацията, ако сърцата на мъжете и жените в демократичните общества не могат да бъдат докоснати от нещо по-голямо от тях самите.“
Финалният кадър, в който слуги добавят нов трофей в трапезарията на Балморал, е преплетен с младата сърна Даяна, която бива заобиколена от хайка папараци. Майсторството е да казваш много, без да бръщолевиш.
Свързани публикации:
10 сериала със силно начало, но слаб край
12 яки песни, които чухме за първи път от тези ТВ сериали
*Вината за неполирания художествен превод е моя.