Как екранът преобразява интимните ни пространства

Има момент, в който стаята спира да бъде място и става идея. Киното и телевизията отдавна улавят тази метаморфоза, изследвайки нейните интимни измерения.

Това, което някога се изразяваше чрез силуета на града се премести вътре. Съвременният град често е низ от безлични стъклени кутии, издигнати с икономическа ефективност и анонимна, функционална неангажираност.

Видео есето на Стюарт Хикс, озаглавено Why American Homes Look Like TV Sets / Защо американските домове приличат на ТВ декори, проследява как масовата публика започва да копира телевизионни интериори.

Сериали като The Brady Bunch 1969-1974 (Брейди Банч) и I Love Lucy 1951-1957 (Обичам Луси) налагат визуален език, който постепенно се превръща в стандарт. Ситкомите изискват пространство, пригодено за камерата. Стълбите стават отворени, кухнята се слива с хола, стените отстъпват. Стаята се моделира около гледната точка, a не около нуждите на обитателя. Зрителят започва да разпознава себе си в тези пространства — и да ги възпроизвежда.

Разбира се, това е мнението на Стюарт Хикс. Друг архитект може да каже, че промените се случват, защото са прагматични – повече пространство, повече светлина. Строител ще каже, че е по-евтино и по-бързо. Философ като Алън Уотс ще прозре духовна нужда, „кухнята е сърцето на дома“. Историк ще предположи, че е свързано със социалното равенство, края на робството и класовата система. Психолог ще напомни, че всичко е статус, кухнята е пълна с видими знаци на благополучие – луксозни уреди, гранит, мед и неръждаема стомана. Неща, които не могат да се крият.

Как преобразяваме интимните си пространства?

Масовата култура копира, редактира и нормализира екранни образи, докато започнат да изглеждат „естествени“. Телевизията от средата на 20 век е само първата вълна.

Класическите комедийни сериали създават свой стил. Холът е разположен в предната част на дома. Той е чист, разбираем, схематичен. Мебелите са подредени с дисциплинирана прецизност. Има преувеличени преходи – голяма или плъзгаща се стъклена врата, бар, импозантна стълба – неща, които съблазняват камерата. А тя – камерата, демонстрира как трябва да функционира домашното пространство – къде да седим, къде да се събираме, как да взаимодействаме като семейство. 

Акцентът се променя, когато стигаме до Friends 1994-2004 (Приятели) и Seinfeld 1989-1998 (Сайнфелд). Фокусът не е семейният идеализъм, а изразяването на градската идентичност.

Гледаме стаи, но и схеми на поведение. Апартаментът на Моника е просторен и еклектичен. Лилавите стени, несъчетаните столове и многослойните текстури са съзнателни знаци за идентичност. Стаята подсказва личността. Вътрешният живот може да бъде изразен, чрез цвят и подредба. Този апартамент е „гей“, а този е „мачо“.  

Кухнята е отворена, защото е лесно за камерата, но и защото храната е сближаване. В реалността, тя е място, в което бъркаш, месиш, режеш и пасираш, пържиш, печеш, и задушаваш. Място, което мирише и е влажно, душно е, и е спарено. Екранът обаче я превръща в сцена за общуване.  

Киното и интимното пространство 

Силата на киното, за разлика от телевизията, не е в неговата репетативност, а в атмосферната му наситеност. Филмовите интериори действат като усилватели на емоциите.

Едва ли много хора биха копирали тесните, тъмни стаи от апартамента на Декард в Blade Runner 1982 (Блейд Рънър). Но атмосферата остава с нас.

Интериорите в Her 2013 (Тя) са бледи, меки – в сдържана цветова гама. Създават комфортен свят лишен от конфликт, но също богат на самота. Макар в кадрите да няма синьо, те са депресивни.   

Декорът в Parasite 2019 (Паразит) използва модерен минимализъм: отворен план с изчистени, гладки линии и монохром. Богато е на „истински“, скъпи материали: дърво, стъкло, бетон, стомана, които създават изискана, но дистанцирана, йерархична атмосфера.

Апартаментът на Патрик Бейтман в American Psycho 2000 (Американски психопат) е проектиран – с обилно количество метал и стъкло, за да излъчва клинична, стерилна безчовечност. Бялото, подобно на операционна зала или психиатрична клиника, цели да скрие вътрешната тъмнина. На повърхността всичко е чисто, под нея цари хаос.  

Домът в киното действа като „психологическа кожа“ — предметите и подредбата изразяват вътрешния свят на героя. Не само гледаме пространства, а усвояваме начини на живеене. Когато подреждаме домовете си, често несъзнателно режисираме сцени от истории, които вече сме видели.

Свързани публикации:

Филми, в които архитектурата е герой

Да разлаем кучетата, да вдигнем гълъбите и да отидем на баня