Гледам филм. Lawman 1971 (Шериф) е ревизионистичен уестърн, поджанр, в който романтиката на митологията е пожертвана в името на реализма. Ясно е, когато в кадър влиза главният герой – шериф Джеред Мадокс. Той е тих, самообладан, плашещо методичен.
Докато гледах изпълнението на Бърт Ланкастър, осъзнах, че някои актьори никога не си позволяват да бъдат слабото звено. Те остават непоколебими, последователни, поддържат висок стандарт там, където другите биха се отказали.
Последователността в актьорското майсторство е сбор от професионална дисциплина, вкус и сдържаност
Бърт Ланкастър е доказателството. Той е един от най-добрите актьори в историята на киното. Сериозен съм. Има „само един“ Оскар и „едва три“ номинации, но постоянно е отличен.
Ланкастър блести във Vera Cruz 1954 (Вера Крус), Elmer Gantry 1960 (Елмър Гантри), Judgment at Nuremberg 1961 (Нюрнбергският процес), Birdman of Alcatraz 1962 (Птичарят от Алкатраз), The Train 1964 (Влакът) и The Swimmer 1968 (Плувецът).
Феноменален е като Джей Джей Хънсъкър в Sweet Smell of Success 1957 (Сладкият дъх на успеха).
Съавтор е – заедно с Дебора Кар, на най-иконичната кино целувка – във From Here To Eternity 1953 (От тук до вечността). Подобрява малки филми като The Killers 1946 (Убийците), Criss Cross 1949 (Крис Крос) и Local Hero 1983 (Местен герой).
Ланкастър e централен за The Leopard 1963 (Гепардът), magnum opus на Лукино Висконти, който е толкова дълъг и труден за гледане, колкото е аристократичен, живописен и театрален. Ланкастър е лицето на „величествената тъга“, която предшества смъртта на една ера и настъпването на нова.
Той не изпуска топката, дори в амбициозни, но посредствени филми като Scorpio 1973 (Скорпион) и The Osterman Weekend 1983 (Уикендът на Остерман).
Дисциплина, вкус и сдържаност. Актьорите, които съчетават талант, перфекционизъм и стратегически контрол над кариерата си са дузина. Може би по-малко.
Ще ви шокирам, но Робърт де Ниро и Ал Пачино не са сред тях. Първият самоуби кариерата си – в началото на века, сред поредица от потресаващи избори. Робърт няма вкус. Не може да оцени колко лош, колко пошъл е филмът, който му предлагат. Едва ли се налага да се снимаш в подобни гадости, когато имаш бизнеси, оценявани на $500 – $700 милиона.
Ал стана пародия на самия себе си. „Пачиноинг“ e стил на изпълнение, характеризиращ се с вокална интензивност, експлозивни изблици и бомбастичност, чиято цел е да превземе сцената от останалите актьори. Ал е изключително талантлив, но няма сдържаност.
Ако се обърнем към суровата статистика, най-успешният актьор в историята на киното не е Бърт Ланкастър, а е… Джон Казейл. Неговата кариера продължава шест години и включва пет филма, всеки от които е номиниран за Оскар. Средният рейтинг на Джон е 8.4 от 10, според IMDB.
Когато говорим за систематичен перфекционизъм и контрол, блести едно име – Даниел Дей-Луис. Актьорът, който е пример за принципа „качеството пред количеството“. Избирателен хамелеон, който има 3 награди Оскар и още 3 номинации.
Раздава се, дори в Anemone 2025 (Анемона), режисьорски дебют на сина му, който подкрепи като добър баща. Филмът е „арт-и“, за да не кажа лишен от съдържание, но не и Даниел. Той владее екрана с интензивна автентичност, балансира тихите, замислени моменти с емоционални изблици, а на места – взривоопасна агресия.
С един Оскар, но още 7 номинации е Леонардо ди Каприо. Ще ви шокирам, но неговият рейтинг е по-висок от този на Даниел Дей-Луис. Това е заради филмите – като цяло. Лео е пример за „престиж актьор“. Той има изключително разумно контролирана кариера. Участва единствено в проекти с достатъчен бюджет и само с отлични режисьори. Макар да не е правило, той прави по един филм – на две години.
Крисчън Бейл демонстрира отдаденост – физическа, но и психическа. Понякога филмите му са неравномерни, но не и изпълненията му. Не дразни дори в Terminator Salvation 2009 (Терминатор: Спасение), което официално е най-лошата му роля.
Гари Олдман поема по-големи рискове от Бейл, затова има много повече слаби филми, но самият Гари рядко е немощен. Той е перфекционист, но подобно на Де Ниро – няма вкус или – за да го извиним, има сметки за плащане.
Филип Сеймур Хофман е златният стандарт – особено за поддържащи роли. Майсторството му се основаваше на задълбочени проучвания, трансформиращи физически и гласови изпълнения, както и на стремежа да открива човешкото във всеки герой – дори най-противоречивия или второстепенния.
Ще ви шокирам – отново, но Кери Мълиган има по-добър рейтинг от Мерил Стрийп. Според мен, причината – за която сме писали, е че Стрийп нарочно намира слаби филми, в които техническата й прецизност изпъква. Запомняте изпълнението, но не филма. Което – трябва да признаем, е по-умно от изборите на Де Ниро или Никълъс Кейдж.
Мълиган достига дълбочина, уязвимост и интелигентност – с голяма сдържаност. Тя предава сложни чувства, без да преиграва, като създава усещане за истинност, безмълвна прецизност, която работи – поне за мен.
Влюбих се в нея в Brooklyn 2015 (Бруклин). Сърша Ронан е любимата ми актриса, късен милениъл. Постижение е да спечелиш 4 номинации за Оскар – преди да си навършил 30. А също, надявам се Ема Стоун да се води Z-ър.
И разбира се, и задължително – Зел. Дензъл Уошингтън е сред най-добрите актьори благодарение на своя диапазон и способността си да се вживява напълно в най-разнообразни образи. Изпълненията му излъчват автентичност и емоционална сила, като потапят публиката дълбоко в историята.
Уважавам го, защото никога не идва просто, за да „отметне една работа“. Героите му са изградени с повече от техника, те сияят – имат аура. Способността му да ги одухотворява е магическа.
Кого изпуснах? Франсис Макдорманд – със сигурност, Том Ханкс – може би, Джони Деп, Вайола Дейвис, Изабел Юпер, Катрин Хепбърн, Джак Никълсън – как можах?!