Lore

 

Отличен филм – смел, дълбок и ужасно красив.

Спомняте ли си Das weisse Band 2009 (Бялата лента)? В него Михаел Ханеке прави психоанализа на децата, които ще се превърнат в нацисти. Австралийката Кейт Шортланд, режисьор и сценарист, смело продължава духовната аутопсия със следващото поколение. Lore 2012 е артистичен контраст на Ханеке – цветен, мъглив, студен, добре озвучен, с отлична кинематография.

Наскоро писах за документалния Hitler’s Children 2012 (Децата на Хитлер). Мнението ми в едно изречение бе: Силна и оригинална тема, която трябваше да е направена от по-умел режисьор. Е, желанието ми се изпълни.

Историята

Започва в края на Втората световна война и домът на немски офицер, който трябва да бяга от своя пост. Той не е сам. Има съпруга, две дъщери, двама сина, бебе и немска овчарка. Малката групичка потъва в мрака на гората. Скоро Лоре, най-голямото дете, става глава на семейството. Целта й е да спаси фамилията, като се добере до вкъщи. Пътят е дълъг, труден и опасен, пълен с промени.

Красотата

Този филм е картина. Фотография от реклама на Leica – живописна, очарователна, носталгична. Всеки кадър е хубав дори, когато показва грозното и страшното.

 

Природата е описана от Гьоте – незвана, неочаквана, божествена. Хладни, дълбоки гори, влажни и мъгливи планини, наситено зелено. Шортланд предпочита да снима от ръка – ефект, който може да е влудяващо дразнещ, но не и тук, защото има смисъл. Прави нещата несигурни, нестабилни, разтърсени – каквото е и времето. Друга техника, която използва е да снима през вода, стъкло, мъгла, за да покаже, че нещата вече не са такива, каквито са били.

И хората са красиви.

Лоре е с очите на Ингрид Бергман и с устните на Рита Хейуърт. Майка й е Марлене Дитрих. Останалите деца – сякаш създадени в лаборатория. В тази красота има нещо митично, но и хищно. Така изглеждат победителите и господарите.

Шортланд подчертава красотата на семейството, като го среща с „нормални“ хора, посредствени, банални дори грозни и бавно развиващи се. Срещи, които ви карат да се питате: Как нещо толкова красиво може да е толкова отровно? И ако имате поне малко емпатия, ще разберете отговора сами.

 

Символите

Филмът е пълен с  тях.

Синьото е тема. То е невинността, младостта и идеалите в очите на Лоре. Има го и в очите на майка й, която си тръгва облечена цялата в синьо – отива си сигурността, стабилността, спокойствието, реда. Идва меланхолията.

Водата, тя отмива мърсотията, успокоява, охлажда, цивилизова, но също е промяната.

Мъглата e мистична, но и объркваща, дезориентираща, опасна.

Порцелановата сърничка, oтлична метафора за германското. Лоре я получава от майка си, а тя от своята майка, която сигурно я е получила от баба си. Сърничката е традицията, връзката с дома, семейството, реда, нещата такива, каквито трябва да бъдат. Но тя е кич. Немски кич, бюргерски, еснафски – масово фабрикуван, банален, сантиментален. Посредствена, утопична идилия за украса на дома.

Саския Розендал

 

Браво! Саския успява да изпълни Лоре с толкова много емоции, които често остават вътре и под контрол. Радост, любопитство и объркване, страх, сласт, ужас, расово отвращение. Героинята израства пред очите ни.

Мнението ми в едно изречение:

Въздействащ импресионизъм за оцеляването и промяната.