Кичът, обяснен чрез филми

Тук е. Блика от сергиите с мартеници, залива коледните базари, лее се по улиците, причаква ни в моловете, дебне ни в супермаркетите, крещи ни – с клаксоните на сватбарите, удря ни с абитуриентите, разведрява ни с ориенталските сериали, носи ни фолк утеха. Има си празник – 14-и февруари. Кичът е тук и няма да си ходи.

Но какво е? Опитва ме се да го обясним – чрез филми.

Бях в гимназията, когато прочетох есетата на Херман Брох посветени на кича. Спомням си, че тезата бe – кичът е голям и спасение не дебне отникъде. Спомням си, че характерът на една епоха обикновено е изписан по архитектурната й фасада.

Брох наричаше Виена столицата на кича, а британския парламент – пример за кич.

Парламентът е построен през 19 век, но в готически стил, който продължава (грубо) 12-15 век. Това е псевдоготика.

Кичът е неавтентичност, преструвка, измишльотина, менте и фалш

Има няколко теории за произхода на думата „кич”. Според една, тя се е появява през 19 век, по амбулантните пазари на Мюнхен и описва нещо, което е направено набързо и евтино, за да е достъпно.

Кичът е евтин, липсва му техника и качество на изпълнение

Липсва дълбочина и дори мисъл, сякаш създателят му е бързал или е бил твърде глупав, за да го (до)измисли.

Кичът е шарен

Тази му характеристика толкова плаши авангардните артисти, че те създават минимализма – като бунт срещу шаренията на романтизма.

Развитието на капитализма дава шанс на хора с ниско образование да станат магнати, а същото се случва и в болшевишкия свят, където аграрни елементи превземат културата. Това налага добрият вкус (на Запад) да бъде защитен, чрез изграждането на интелектуално взискателен код, който не се поддава на делничната емоционална ангажираност.

В черно-бял свят от хром, бетон, стъкло и алуминий – няма място за шарения. Но в култури белязани от постоянна несигурност (каквато е българската) – „шареното е хубаво”. В подобни култури големи, празни пространства плашат, творческото е опасно, защото е различно, желанието да спориш е задължително, а миналото – винаги по-добро от настоящето.

Кичът е носталгия

Точна метафора е порцелановата сърничка от Lore 2012 (Лоре). Сърничката е традицията, връзката с дома, реда, нещата такива, каквито трябва да бъдат. Но тя e бюргерски кич. Посредствена, утопична идилия за украса на дома.

Кичът цели ефект на мига – да затрогне сега, веднага

Кичът е за хлипащите зрители*. В  писмо, до лорд Алфред Дъглас, Оскар Уайлд пише: Сантименталист е човек, който иска да има лукса на емоцията, но без да се налага да плаща за него. Същността на сантименталното е точно такава. Тя пренасочва емоцията от обекта към субекта, като създава фантазията за чувства.

Когато гледате как Стивън Хокинг се парализира, може би плачете. Може би първата ви сълза е за него, но следващите са умилителни сълзи – за това колко прекрасни сте вие, че плачете за Стивън Хокинг, който се парализира. Всъщност The Theory of Everything 2014 (Теория на всичко) в голяма степен е прожекция на кич емоция от бившата му съпруга. Чувствата в подобни филми са декоративни – като китките на заден план.

Разбира се, кичът не е само сантименталност, той може да е жизнелюбие или еротика, но не и порнография – кичът винаги се прави на невинен.

И накрая – кичът е поточна линия

Той, както и изкуството, не може да се дефинира, но повечето от нас безпогрешно го усещаме. Кичът е наркотик за масите.

 ________________________________________________

*Ото Ф. Бест смята, че кичът е прицелен към “хлипащите читатели”.