Виж ме – за претенцията в киното

Казвали са ми, че съм арогантен. Не съм. Интровертен съм. Което може би звучи арогантно. Но страдах от интелектуална суета. Това ми състояние бе рафинирано в университета, където умението да използваш 12-срични думи бива насърчавано, за сметка на навика да говориш ясно и честно.

Дадох си сметка за това, когато започнах да работя. Първото нещо, което трябваше да напиша беше 30-секунден сценарий. Предадох текста си с гордо очакване, че ще извърши дефенестрация на всички нисши индивиди. Крайният резултат не бе добър. Човекът, който четеше на глас каза: Кой е писал това нещо? Имам желанието да му забия един в лицето.

Когато творбата ви е семантично пресищане, което кара хората да ви забият един в лицето, тогава разбирате, че сте претенциозни.

„Филмът е претенциозен“ е негативен етикет. Това означава, че създаденото е помпозно, превзето, показно префърцунено. Английската дефиниция на думата включва: опит да впечатли, като си припише много по-голямо значение или заслуги, отколкото действително притежава. Латинският корен на думата е свързан с нещо фалшиво и лицемерно. Претенциозността в киното има различни нюанси.

Вижте ме – колко по-умен съм от вас

Tree of Life 2011 (Дървото на живота) е зенит в историята на претенциозното кино. Това е моментът, в който талантливият визуалист Терънс Малик решава, че бездънната му мъдрост може да покани на разговор Бог, за да смае зрителя.

Всички останали проекти на Малик – след този, следват формулата на кухо, псевдофилософско мърморене, замаскирано като реклама на парфюм.

The Matrix 1999 (Матрицата) дефинира фантастиката в края на 20 и началото на 21 век. Сплав между невиждани визуални ефекти, технология и увлекателна история. Пълен успех.

След него братята Уашовски повярваха, че са наследили душите на Киркегор и Фуко и не правят просто филми, а „постмодернистични, партиципативни изживявания“ и „конвергентна култура“. Съответно, двете продължения бяха по-слаби.

Онанизмът от кич и думи, който последва след тях предизвика единствено присмех и подигравки.

Дарън Аронофски се обижда, ако не изписвате правилно името на филма му. Пише се mother!, а не Mother 2017 (Майка). Малките букви и удивителната веднага изказват претенцията. Аронофски мечтае името му да се нареди до това на Кубрик. Филмът му дори е рекламиран като „най-шокиращото нещо, след A Clockwork Orange 1971 (Портокал с часовников механизъм)“.

Една от разликите между Стенли и Дарън е, че първият не проповядва, не поучава, не разяснява покровителствено. Оставя зрителя сам да свърже точките и намери обяснение.

Човек, който редовно прецаква сам себе си, докато се опитва да ни впечатли с ума си е М. Найт Шаямалан. Любими са ми няколко от филмите му. Но губим, когато М.Н.Ш. се отдаде на автоеротични сапиосексуални изживявания в сценария. Сапиосексуален е нова претенциозна дума, означава, че се влюбвате в нечий ум.

Шаямалан ниво на претенциозност ни предложи Стивън Найт в Serenity 2019 (Фатално затишие), един от най-слабите филми тази година.

Вижте ме – колко по-изтънчен, изискан, изящен и артистично измъчен съм от вас

Претенцията не е единствено в себевъзхищението на интелекта. Не всички претенциозни филми имат желанието да ви накара да се самопоздравите, че ги гледате.

Претенцията включва вкус, стил, фасон, маниери. Като филмът ви да започне с порно сцена, която е озвучена с опера. Заповядай, Ларс фон Триер. Говоря за Antichrist 2009 (Антихрист). Не съм гледал Nymphomaniac 2013 (Нимфоманка), която претенциозно е в две части.

Усещането за фалш, престореност, фриволна опаковка, която настоява да е център на вниманието е силно в творчеството на София Копола.

Никълъс Уиндинг Рефн ме предаде вероломно с The Neon Demon 2016 (Неоновият демон). Филм, който претендира да е Mulholland Dr. 2001 (Мълхоланд Драйв), но остава празно упражнение по осветление.

Вижте се – колко първично-примитивно прости сте, че мога да ви пробутам и това

Претенцията е показната ерудираност или софистицирания визуален стил, но тя може да е и с обратен знак. Когато нарочно подценяваш публиката, чрез снизхождение.

Фен съм на Сет Макфарлан. Ted 2012 (Приятелю, Тед) е едно от най-добрите попадения на американската комедия този век. Вулгарен и творчески непочтителен, той е искрен, и АВТЕНТИЧЕН.

Ted 2 2015 (Приятелю, Тед 2) губи тази искреност и колабира в рециклиране на стари шеги, камео участия на знаменитости и пръдни, които издухват магията на първия филм. Сякаш Макфарлан е родител, а публиката е от 12-годишни. ОК, малки тъпанарчета – казва си той – знам какво искате.

Един от най-претенциозните режисьори – в тази посока на мислене, който системно подценява публиката е… Майкъл Бей.

Изкуството е претенциозно?

Попитах няколко приятели: кой е най-претенциозният филм, който са гледали? Имаше заглавия на Хармони Корин, Ричард Линклейтър, Гас Ван Сант, Карлос Саура, Уес Андерсън, Аронофски, доста Триер.

Synecdoche, New York 2008 (Синекдоха, Ню Йорк), режисьорският дебют на Чарли Кауфман, също беше сред тях. Това ме бодна, защото бях пленен от филма.

Да, той е дълъг, интелектуален, втренчен в собствения си пъп, пълен е с метафори. Но е самоосъзнат, знае, че е тези неща. Той е коментар на самия себе си. Главният герой – театрален режисьор, се опитва да създаде magnum opus, който да впечатли света и бившата му жена. В края осъзнаваме, че целият му живот е фалшификация, претенция за контрол. Което ме накара да се замисля. Нима изкуството не е претенциозно по дефиниция?

Второто значение на думата претенциозен е капризен, взискателен, някой, който изисква повече. Не е ли изкуството егоистично начинание, което жадува да бъде забелязано и изисква нещо повече от нас?

Свързани публикации:

WTF, изкуство!
Manifesto
Хипи-хипстърските филми на 2016 – фантазия и реалност
Това е mindfuck: John Dies at the End 2012