Преди две години написах пост, който стана популярен. Упътване, което помага да разпознаете хипстърските филми. Тогава имаше бум от такива. Сега също. Ще минем през тях, защото има какво да добавя.
Не се присмивам на хипстърите. Това е свършено, когато му е било времето. Хипстърията вече е мейнстрийм, има хипстъри, които работят в банки.
Към картината от 2014-та, ще включа: завръщането на рустикалния стил и пишещата машина, бумът на занаятчийско-манифактурния бизнес, татуировките, брадите с вплетени цветя в тях. Повечето от тези неща са екстериорни, но те говорят какво се случва интериорно.
Героите на хипстър киното са необикновени и необичайни екземпляри. Като Лили Томлин в Grandma 2015 (Баба) или Сали Фийлд в Hello, My Name Is Doris 2015 (Здрасти, казвам се Дорис), поносима комедия за 60-годишна инфантилна жена, която е влюбена в 30 години по-млад колега.
Те могат да са и карикатури – като героя на Джони Деп в Mortdecai 2015 (Мордекай), но когато се загледате разбирате, че това е насилена чудатост и фалшива екстравагантност. Наблюдаваме хора, които се преструват.
Те се лицемерно бедни. Такъв е всеки, който носи органични, еко-френдли, фабрично скъсани джинси за $200 или купува цепеница за $300, етикирана като „стол“. Те са привидни. Играят си на индивидуалност и автентичност. Те са творци, но не са. Те са антиестаблишмънт, но не са. Те са антикапиталисти, но не са. Те са аутсайдери, но са в сайдера. Това, което ни предлагат е повърхностна провокация.
Хипстър филмите ни поднасят празни фотосесии – като A Bigger Splash 2015 (Голямото плискане ) или The Neon Demon 2016 (Неоновият демон).
Пълни са с преситени, политически коректни и глупави индвивиди – като в The Invitation 2015 (Поканата).
Най-често обаче създават театрално-творчески, фарсов, quirky* свят. Frank 2014 (Франк), Me and Earl and the Dying Girl 2015 (Аз и Ърл, и умиращото момиче), симпатичната комедия Hunt for the Wilderpeople 2016 (Лов на диви хора) или креативната пръдня Swiss Army Man 2016 (Швейцарско войниче). Свръхстилизиран, захаросан, но дълбоко наивен свят. Свят, който избягва истината, защото е грозна и страшна.
Заобикаляме действителността, чрез силата на фантазията – особено във времена на трудности и изпитания. Фантазията никога не работи сама, тя има нужда от монотонността и тормоза на ежедневието. Потисничеството на делничното е черноземът, в който фантазията разцъфва.
Животът има нужда от работа, късмет, търпение, болка. Но дори и тогава успехът е несигурен. Плодовете на фантазията са мигновени. Реалността е трудности и ограничения. Фантазията e надежда и приключение. Реалността е пълна с конфликти. Фантазията носи мир и обединение.
Но тя има нужда от дистанция, за да работи. Това, което обещава трябва да е в мъглата на хоризонта. Добрите фантазии са неясни и лишени от подробности. Световен мир. Общество от добри и равни хора. Мед и масло за всички. Фантазията не понася факти, тя е красива измислица. Тя е любов между мечти и сънища, тя е съзерцание на един по-добър свят, който е близо до нас, но никога достижим.
Една от успешните комерсиализирани наивности тази година е Captain Fantastic 2016 (Капитан Фантастичен). Филмът разказва за семейство, което живее в дивото, черпейки идеи от „Държавата“ на Платон. Утопия, обитавана от философи.
Това е американска фантазия – идеята, че можеш да грабнеш семейството и да избягаш от системата в гората. Да живееш с лов, риболов и събирачество. Спомнете си за Хенри Дейвид Торо, битниците или страхотния Into the Wild 2007 (В дивото).
Но за разлика от последния Captain Fantastic 2016 не е реалистичен, той е хипстърски. Шарена приказка с венче от цветя на челото. Никой не умира от глад или отравяне. Никой няма въшки, бълхи, кърлежи. Никой не получава инфекция – както би трябвало. Всички са синеоки, красиви и здрави. Това е разочарованието или очарованието на фантастичния капитан.
Филмът манифестира неискрената ексцентричност и самодоволство, които споменахме. Тупа се по рамото, докато си казва: „Ей, колко съм различен и оригинален“. Но не е. Натъпкан е с всички клишета, познати ни от Little Miss Sunshine 2006 (Мис Слънчице) или Juno 2007 (Джуно).
Пълен е с противоречия и незрели политически съждения, които можем да намерим в домашното на американски гимназист. Героите му отхвърлят обществото, но ползват модерна медицинска помощ, бензин и лазерно заточени ножове от закалена стомана. Те се къпят в реката, но закусват гранола и чай мате, неща нетипични за планините на Монтана. Те са маоисти, които мечтаят за Харвард, Принстън и Йейл. Те са антирелигиозни… будисти.
Филмът се плъзва по обвивката на няколко теми – консуматорско общество, образование, религия, психични заболявания, родителство. Но понеже е хипстърски не може да влезе в дълбочина. Предпочита да напали огън и да изсвири нещо на китара и дайре.
Не мога да го приема сериозно, но харесвам емоционалната му, оптимистична душа. И Виго Мортенсен също – силна роля.
Скоро играх на канадска борба със 7-годишния син на една приятелка. Той влагаше всичките си сили, а аз се чудех какво трябва да направя. Кой е правилният педагогически избор – да го бия или да се дам? Избрах да падна, но трудно. Детето се овеси на ръката ми и почервеня като рак. Докато се чудеше „защо съм толкова силен и какво ям“ – очевидният отговор e спанак, аз си мислех, че трябваше да го победя. Полезно е да срещаш истината от малък.
Капитанът е на същото мнение. Всяко едно от 6-те му „артезиански“ деца знае неща за анатомията, конституцията, секса и смъртта. Проблемът е, че това знание не е достигнато, чрез откривателство и критическа мисъл. То е диктувано от семейния диктатор и повелител на комуната, който забранява Коледа и я подменя с празнуването на Ноам Чомски. Ако Бен не носеше червен костюм и хипстърска капела, а се казваше Чарлс Менсън щяхме ли да го харесваме?
*quirky – чудат, изненадващ, странен, някой като Фийби от Friends 1994-2004 (Приятели)
One thought to “Хипи-хипстърските филми на 2016 – фантазия и реалност”