„Това, което прави дизайнерът на костюми е кръстоска между магия и камуфлаж.“
Едит Хед – носител на осем награди Оскар за костюми
Историческата драма – наричана още „костюмна“, е жанр, който реконструира събития и случки от миналото.
Той дава благодатна почва на занаятчиите – шапкари, шивачи, бижутери, бакърджии, дърводелци, дърворезбари, грънчари, ковачи, кожари. В почти всички останали жанрове тези майстори имат поддържаща, декоративна функция. Историческата драма прави трудът им основна част от разказа.
Успехът на исторически неточния, но визуално пищен британски сериал The Tudors 2007-2010 (Династията на Тюдорите) отприщи поток от копия – френски, италиански, турски, китайски, корейски.
Така нареченото „кино на наследството“ / heritage films, е важна част от британското филмопроизводство и един от най-печелившите му експорти.
Това не е отделен жанр, а е течение, което се характеризира с адаптацията на романи от автори като Шекспир, Джейн Остин, Джордж Елиът, сестрите Бронте, Дикенс, Юго, Зола, Дюма.
Освен визуална красота, тези филми предлагат на зрителите майсторска актьорска игра, която сервира идеалистична мечтателност с носталгичен привкус.
Това са разкази за „доброто старо време“. Времето на велики мъже и жени, посветени на красивото, и романтичното, на моралното, и идеалното.
Те не могат да се случат без бюджет, който да създаде абсолютно нужната автентичност и превърне историческото наследство във визуален и даже туристически продукт.
Киното на наследството е постоянно атакувано от критици, интелектуалци, марксисти, феминисти. Определяно е като: буржоазно, консервативно, анахронично, антиженско, опасно метонимично. Тоест, опитва се да замени миналото само с една – най-хубавата, част от него и създаде фалшив спомен за утопия.
Повечето зрели хора биха се съгласили, че „хубавите неща“ се създават трудно, но се унищожават лесно. Желанието ни да ги пазим, да им се насладим, нуждата да изпитаме красотата им е антична и общочовешка.
Мисля, че костюмните драми са оазиси, които задоволяват жаждата за красиво в пустинята на ежедневието.
Проблем има тогава, когато филмът дегенерира до кич. Това най-често се случва, когато загуби връзка с истината. С моралното сърце, което трябва да тупти с вас. Тогава остава усещането, че присъстваме на маскарад или парти за Вси светии.
Съвременните костюмни драми се характеризират с нарочно съешаване на различни стилове и периоди. Уместен пример са Moulin Rouge 2001 (Мулен Руж), Anna Karenina 2012 (Анна Каренина) и Little Women 2019 (Малки жени), за който писахме. Филмът взе Оскар за костюми с костюми, които са напълно сбъркани.
Причината това да се случва е не само рудиментарните познания на публиката или творческото развихряне на дизайнера на костюмите. Целта е създаване на опозиция между анахронизъм и модерност. Желанието да се коментира „вчера“ – с контекста на „днес“. Дали това е артистична интерпретация – може би, дали е нечестно – със сигурност.
Модерното сатанизиране на корсета, на превръщането му в символ на „патриархален контрол над женското тяло“ е друг подобен пример.
Последните 2-3 години стана популярно актрисите да дават плачливи интервюта, след като са носили корсет на големия екран. В тях разказват за липсата на въздух, за припадъците, за нечовешките мъки, които са изтърпели. Как болката ги е свързала с жените от миналите векове в едно смело, антипатриархално сестринство.
За този феномен и истината за корсета можете да научите от режисьора и експерт по костюмите Каролина Зебровска или шивачът на исторически костюми Бернадет Банер.
Свързани публикации:
Дрехите разказват – за костюмите в киното