Бихте ли откраднали бъбрек? Бихте ли убили бебе? И защо не ставате за политик?

 

Сценарий 1

Стоите на перон на Централна гара. Задава се влак. Влакът се движи към 5 души, които са завързани за релсите. Знаете какво ще се случи. Ще умрат. До вас има лост. Ако го бутнете, влакът ще смени пътя си – ще тръгне по друга линия. На нея обаче също е вързан човек.

Въпрос: Ще използвате ли лоста? Ще оставите ли влака да смачка 5 души или ще го отклоните, за да убие 1?

Има хора, които казват, че не биха пипнали лоста. Те избягват моралната отговорност. Отговорност носим само за действията си, чрез лоста ставаме убийци, а избягвайки го – оставаме невинни наблюдатели. Не сме причината за тази ситуация и нямаме отношение към нея – нещо като Швейцария.

Разбира се, Швейцария е изключение. Около 90% от хората избират утилитарния отговор: Ще използвам лоста. Ще избера да умре 1, а не 5. Резултатът е такъв дори, когато казусът е зададен на философи. 68% от тях биха избрали да жертват 1, вместо 5. 8% не биха пипнали лоста, а останалите 24% започват да философстват.

Сценарий 2

Стоите на надлез над Централна гара. Задава се влак. Влакът се движи към 5 души, които са завързани за релсите. Знаете какво ще се случи. Ще умрат. До вас – на моста, стои дебел човек. Ако го блъснете върху линията, обемът му ще е достатъчен, за да спре влака.

Въпрос: Ще го блъснете ли? Ще убиете ли 1 човек, за да живеят 5?

Интересното в този сценарий е, че залогът е същият – 1 срещу 5, но резултатът е различен. Повечето хора казват, че не биха блъснали дебелия човек. Защо?

Оказва се, че докато мислите върху сценарий 1, мозъкът ви се „загрява” по един начин, а когато се конфронтирате със сценарий 2 – по друг. Първият сценарий провокира рационален отговор – 5 е повече от 1. Вторият сценарий „загрява” вашата амигдала, ядрото в мозъка, което контролира емоциите и способността да чувстваме това, което чувстват другите. Фактът, че трябва да докоснете дебелия човек (а не студения лост), да видите лицето му, да се вгледате в очите му, да чуете писъка му – ви спира.

Сценарий 3

Вие сте лекар-хирург. Имате 5-ма пациенти, които спешно се нуждаят от трансплантация. Вие сте отличен хирург, можете да присаждате всякакви органи със 100% успех. Но няма донори, а 5-мата пациенти умират. Един ден в кабинета ви влиза за преглед млад, здрав мъж. Всичките му органи са в отлично състояние, а изследванията му показват, че е напълно съвместим с вашите пациенти… Мъжът няма семейство, няма да липсва на никого.

Въпрос: Бихте ли убили мъжа, за да вземете органите му и спасите 5 живота? Никой, никога няма да разбере, че сте извършили убийство.

Мнозинството от хора реагират с: „Абе, вие луди ли сте?! Естествено, че няма да го убия!”. Но има и малцинство, което отговаря положително. Това малцинство определяме като „психопати”. Дори и в този сценарий техният мозък продължава да работи като в сценарий 1 – студено прагматично.

 

Сценарий 4

Представете си, че сте в стая. В центъра на стаята има кош с бебе. Бебето спи. То спи, а вие знаете – 100% сигурно е, че това бебе е нов Адолф Хитлер, нов Сталин. Един ден това бебе ще стане мъж, който ще избие 100 милиона души. Сред тях ще има и бебета. В стаята сте само вие и това конкретно бебе. Има и възглавница. Достатъчно е да я вземете, да я оставите върху бебето и да излезете от стаята.

Въпрос: Ще задушите ли бебето?

Този сценарий е толкова болезнено емоционален, че на някои започва да им се гади само при мисълта за него. Повечето, на които съм задавал дилемата, започват да теоретизират за невъзможността да се предвижда бъдещето, за ефекта на пеперудата, за това, че децата могат да се препрограмират с добро възпитание и любов… Това, което правят е да избягват избора, защото повечето хора мразим да правим избори.

Примерът с бебето е абсурден, но близък с множеството истински дилеми, пред които се изправят политици, шефове на корпорации, генерали, лекари… Не напразно количеството на психопати в изброените професии е по-голямо от средното.

Франсис Ъндърууд би казал: Трябва студено да приемем истината, че хората, които ще посегнат към възглавницата, са хората, които в края на деня ще „свършат работата”. Безмилостният прагматизъм изповядван в House of Cards 2013 (Къща от карти) едновременно ни отвращава – поради своята безчовечност, но и изпълва с възхищение – поради своята целенасоченост и ефективност.

Сериалът е римейк на любимата поредицата на BBC със същото заглавие, която черпи идеите си от „Ричард III” на Шекспир. Дори техниката, при която главният герой спира, за да обмени поглед или реплика с публиката, е заимствана от театъра. Чрез нея Франк създава конспирация между себе си и нас. Когато ни намига, той ни третира като приятели и съучастница. И на нас ни харесва.

 

Това е магията на антигероя. Това е обаянието на Ханибъл Лектър, Даниел Плейнвю, Тони Монтана, Майкъл Корлеоне… Носим по малко от тях в себе си. Нарича се цинизъм – „подаръкът” на това да си възрастен. Това е природата на избора. Изборът между добро и лошо не е избор. Изборът е дилема. Трябва или да избираш между две хубави неща, или между две лоши. Сблъсъкът между чисто добро и чисто зло в истинския живот е рядкост, а в художествения е баналност.

 

Именно затова 26-те серии на House of Cards 2013-(Къща от карти) са много по-въздействащи от 154-те на The West Wing 1999-2006 (Западното крило). Там в една от сериите президентът Бартлет казваше нещо като: „Аз съм жертва на собствената си доброта”. Цинизмът бие идеализмът.

Светът на The West Wing е пълен със стрес, но и с принципи, с проблеми, но и с лесни решения. Той е увлекателна приказка. House of Cards – това е риалити.

За тези от нас, които няма да могат да посегнат към възглавницата, остава едно брилянтно изречение от последния анализ на Кисинджър, който четох: „Тестът е не абсолютна удовлетвореност, а балансирана неудовлетвореност.” Може би това е ключът към щастливия живот.