Всеки елемент в последния ти филм е безукорен.
В събота гледах отново стар и хубав филм – The Rope 1948 (Въжето), технически триумф на Алфред Хичкок. А в неделя продължих с Gone Girl 2014 (Не казвай сбогом), на Дейвид Финчър. Това се казва хубав уикенд!
В утрото на петата годишнина от брака си Ник Дън (Бен Афлек) се прибира вкъщи, за да открие, че красивата му, умна, блестяща съпруга Ейми (Розамунд Пайк) е отвлечена. Полицията идва. Съседите също. А след тях, надушили мършата, бързо долитат и медиите. Задават се въпроси. Правят се огледи. Търсят се заподозрени. Намират се улики. Отправено е обвинение. Ник Дън има нужда от адвокат.
Виновен ли е? Невинен ли е? Къде е трупът на Ейми Пайк? Това е рецепта за вълнуващ трилър.
През годините Дейвид Финчър е бил обвиняван в мачизъм, женомразство, безчовечност и жестокост. Смятат, че филмите му са безсърдечни и се крепят единствено на безспорна режисьорска техника.
А сега помислете.
Филмите на Ед Ууд са пълни с технически грешки, лоши специални ефекти, гадни диалози, слаби актьори и са боклук. Но боклук правен с голямо сърце и безграничен ентусиазъм. Друг бездарен, но оптимистичен боклукчия е Уве Бол. Не става само с желание.
Практиката, умението и познанието винаги ще бият голата амбиция.
Финчър има практика, умение и много познание. Заради тях филмът не е дълъг, не и къс, не е бавен, не и бърз. А работи като метроном, като часовник, като нещо направено от Даймлер-Бенц.
Кадрите са изпипани. Сцените са lege artis. Камерата разказва историята. Горе и долу, и плавно встрани – дори в очите на котката. Това развива киното, това е магията, това е „животът, лишен от скучните моменти.” *
Настроението е мрачно. Сценарият е увлекателен, на места смешен, на други жлъчен. В началото историята напомня The Fugitive 1963/1993 (Беглецът), но бързо променя посоката. Изборът на Бен Афлек е умен. Като актьор, той е недоказан, неясен, несигурен или поне спорен.
Самият аз получих микроинфаркт, когато разбрах, че е избран за новия Батман. Роля, за която очевидно вече се е подготвял по време на снимките на Gone Girl 2014. Бидейки силно „любен и мразен” публичният образ на Афлек съвпада великолепно с една от темите на филма – склонността на хората да се лутат между „Разпни го!” и „Осанна!”. Той е изряден.
Розамунд Пайк прави най-силната роля в кариерата си. Винаги съм я възприемал като кукла или робот, тя дори играеше робот във филм с Брус Уилис. Тук е страшна загадка.
Киното е аудио-визуално изживяване, но често първата част на това словосъчетание е пренебрегвана. Музиката и звуците на Трент Резнър и Атикъс Рос са сърдечна аускултация. Сериозно, в една от сцените пулсът ми се забърза само заради звука.
Стремежът към съвършенство може би е слабост, но Gone Girl 2014 не е перфектен – поне заради два елемента. Единият не мога да назова, но съм сигурен, че ще забележите. Rozix също го забеляза. Метафора, чиято цел е да подсили една от сцените в края, но която ви „изважда” от действието, поради своята нереалистичност.
Другият е Нийл Патрик Харис – момчето може да пее, да танцува, да е забавно, елегантно, очарователно и смешно – и може би именно заради това… не трябваше да е в този филм.
Мнението ми в едно изречение:
Убедителен, циничен, майсторски трилър.
Мнението на Rozix:
Трябва да се гледа.
*Алферд Хичкок – “What is drama but life with the dull bits cut out”
С това ревю рязко ме изгуби. Помислих си, че е по-добре да не го чета и сега ме е яд. Филмът е от тези, които ми причиняват физическа болка от това, че съм ги гледала.
Мнението ми в една дума: Мъчителен.