Interstellar 2014 (Интерстелар) е прекрасен, прекрасен, прекрасен.
Защото е филм на Кристофър Нолан, с музика на Ханс Цимер и кинематография на Хойте ван Хойтема. Участват: Ан Хатауей, Джесика Частейн, Майкъл Кейн, Кейси Афлек, Джон Литгоу, Елън Бърстин… както и някой, който е тайна.
Реакторът на целия филм е Матю Макконъхи. Той е емоционалното динамо, което движи историята и тласка действието напред и нагоре. Героят му – Купър, е фермер, пилот, инженер, но преди всичко баща. Принуден от обстоятелствата, той се впуска в космическа одисея, чиято цел е да спаси хората на Земята.
Изпратени сме на монументално премеждие, което си играе с честотата на сърдечната ни помпа и унищожава рудиментарните ни познания по физика. Във вечната битка на разум и чувства режисьорът отново избира емоцията. А тя е гола. Разсъблечена е от Макконъхи под звуците на пленителна музика. Ан Хатауей помага с каквото може, но истината е, че не успях да се свържа с нея. Образът на Макконъхи е толкова силен, че затъмнява всички наоколо и те остават поддържащи актьори.
Кристофър Нолан е известен като „умния режисьор”, като отличникът на класа, като детето с най-интересни, щури и големи идеи. И като всеки отлчиник, той страда от интелектуална суета. Натрапчивият му стремеж да смае надделява, губи време и сила. Филмът е 3 часа, а някъде около средата ви става скучно – за малко е, но го усещате. Предполагам, че е от второто следствие на закона на Мърфи: „Всяко нещо продължава повече, отколкото очакваме”.
Има и черни дупки в сюжета. Нолан винаги е успявал да се измъкне от гравитацията им, чрез ракетата носител на емоцията и инерцията на действието. Сега обаче краят се огъва.
Представете си торта Сахер – със сърце от праскови и ром. Вижте гъстата, гладка глазура. Перфектна е, защото е семпла. Представете си сега, че върху тази равна, черна, лъщяща повърхност подреждаме шарени захарни рози. Interstellar 2014 е точно такъв, особено в края.
Мнението ми в едно изречение:
Грандиозна битка между наука и сантименталност – откровен съм на 90%. Ще разберете какво означава последното, когато го гледате.
* “Разгледайте отново тази точка. Тук е. Това е домът ни. Това сме ние. На нея, всеки, за когото сте чували, всяко човешко същество, живяло някога, е изживяло живота си тук… върху една прашинка, осветена от слънчев лъч.”
Карл Сейгън, “Бледа синя точица”
Е може да има малко захарни рози накрая, обаче трябва да се признаят едни 3-4 неща на тоя филм: Роботите са… доста неочаквани (с тенденция към велики!); Поне няколко пъти си мислиш, че това е края, а то съвсем не е края; Бъдещето не е апокалипсис, бъдещето е спаведлива гадост, каквато хората и сега си причиняват…и още такива.
И въобще не разбрах защо трябва да свършват тия три часа, в които всичко си е..съвсем на мястото. Кристофър Нолаааааааааааааааааан