Първият човек

First Man 2018 (Първият човек) направи премиерата си в България, по същото време, когато стартира в Америка. Там не се изстреля в боксофиса, остана доста след Venom 2018 (Венъм). Но последният изглежда толкова пластмасов, че ни отказа да го гледаме още с трейлъра.

Хубаво е, че в историята на Деймиън Шазел няма нищо синтетично.

Харесвам филмите на Шазел. Влюбен съм в Whiplash 2014 (Камшичен удар) и мисля, че е една от класиките на десетилетието. Разходих се в La La Land 2016 (Ла Ла Ленд) и ми хареса. Заради музиката и размахът в сетовете. Подразни ме – заради множеството homage моменти.

First Man 2018 (Първият човек) е за Нийл Армстронг и пътят му от летец-изпитател до пътешественик към Луната.

Това не е приключенски филм за верния спътник на Земята и надпреварата между две съвременни империи да кацнат на него. Не е за силата на човешкия дух или расизма, или мачизма, или феминизма. Това е филм за мъката, самотата и човешката изолация.

Армстронг е обрисуван като тих, почти патологично интровертен мъж. Подвижно, безмълвно страдание, загледано в звездите. Причината е смъртта на двегодишната му дъщеря, която е покосена от мозъчен тумор.

Нийл иска да е сам. Когато нещо ужасно се случи, той излиза извън кадър – мълчаливо напуска стаята, оттегля се в градината, скрива се зад облаците. Космосът е категоричното бягство към самотата.

Райън Гослинг пасва на образа, защото е тих актьор. Тишината е основното му предимство. Замислете се. Той не е блокбъстър звезда като Том Круз. Ако проверим статистиката, сигурно ще открием, че всичките му филми са направили по-малко от последната невъзможна мисия на Том. Гослинг не е и голям красавец. Да, жените го харесват, но не колкото Брад Пит, Крис Хемсуърт, Крис Пайн или Мат Бомър. В класация от 200 секси актьора заема престижното 80-то място. Не е и любимец на критиката като Джулия Робъртс или Мерил Стрийп. Но е още в Холивуд.

Достоен партньор в сцените му е Клеър Фой, в ролята на Джанет, първата съпруга на астронавта.

Не са необходими думи, за да разберете First Man 2018. Достатъчно е да чуете саундтрака.

Звукът на Gravity 2013 (Гравитация) – в който главната героиня също е загубила дъщеря си, е звукът на бездната. Побиват ви тръпки от бученето, получавате вертиго от струнни и духови инструменти. И едновременно с това, има нежен, минималистичен момент с пиано и цигулка – Spiegel im Spiegel, от Арво Пярт.

На места звукът на Interstellar 2014 (Интерстелар) е звукът на метроном, на повечето е орган. Побиват ви тръпки, защото е голямо, грандиозно, монументално, катедрално и божествено.

Основната тема на 2001: A Space Odyssey 1968 (2001: Космическа Одисея) ви настръхва със симфоничния оргазъм „Тъй рече Заратустра” на Рихард Щраус.

Деймиън Шазел, който сам е музикант, избира арфа и теремин, наричан „най-самотният“ инструмент.

Избира и поредица от макро кадри на лицето и очите на главния си герой. Тази интровертност в режисурата отчуждава доста зрители. Филмът е съсредоточен върху вътрешния свят на главния герой, а не върху мисията, конфликта, триумфа, постижението. Разбирам тези, които след прожекцията го наричат „скучен“.

Като кинематография не може да се сравнява с големите в жанра, на места прекалява с разтърсената си камера. Но кацането на Луната е вълнуващо. Адмирирам го, защото се опитва да намери нова гледна точка – интимна, тиха и човешка.

Мнението ми в едно изречение:

Мълчалив филм с топло сърце, но студени ръце.

Свързани публикации:

Interstellar 2014 (Интерстелар)
Gravity 2013 (Гравитация)
The Space between us 2017 (Космосът между нас)
Passengers 2016 (Пасажери)
The Martian 2015 (Марсианецът)