Once Upon a Time in the West

Този пост се посвещава на Дарина*

Rozix: Имало едно време на Запад или киното като геометрия!

Филм съвършен като евклидовата геометрия. Прост и очевиден като Питагоровата теорема и затова гениален.

Имаме две успоредни прави линии, с други думи релсите на железницата. С тях започва и завършва всичко.

В началото виждаме малка запусната гара в средата на нищото, на която чакат група мъже. Те чакат да пристигне влака и да ги срещне с друг мъж. Успоредните линии на железницата ни донасят завръзката на сюжета.

Човекът с хармониката слиза от влака и така задвижва парния локомотив на действието. Преди той да се появи, потните, прашни и заплашително инертни герои на гарата бездействат. Единият си пука пръстите на ръцете, другият е заслушан във водата, капеща върху черната му филцова шапка, третият захласнато наблюдава нахалната муха, която лази току до устата му.

Слизайки от влака, човекът с хармониката натиска спусъка на историята. Именно той носи другите две успоредни линии, останалите две малки релсички, които дърпат действието. Чарлс Бронсън донася със себе си малката железница на филма – Хармониката. Тя е другият мъничък парен локомотив, който задвижва всичко останало в историята на Серджо Леоне.

Железницата и хармониката – това е. Перфектна геометрия.

От тяхното пресичане и раздалечаване се ражда драматизмът на разказа. Железницата докарва на релсите си и другия главен герой – Джил Макбейн, бивша проститутка от Ню Орлиънс, решила да стане примерна фермерска съпруга някъде в затънтения запад. Клаудия Кардинале – 30-годишна тогава, се справя брилянтно с ролята. Тя е хем обезоръжаващо красива и апетитна, хем едновременно с това гласът и жестовете й издават едно ужасно секси мъжкаранство на жена, видяла и преживяла какво ли не.

Хенри Фонда, на когото Леоне е поверил образа на злодея, също е изцяло завладян от релсите на влака. Той е дясната ръка на Мортън, Краля на железниците, който буквално не слиза от своето луксозно купе. Ето ви го значи влакът като  златната клетка на един мечтател, ето ви ги релсите като път към погубването на един човек.

Хенри Фонда е просто великолепен в играта си с двете релси – на железницата и на Хармониката. Той прескача от купе на купе с ловкостта на виртуоз, за да изиграе накрая брилянтно последния дуел с Чарлс Бронсън, където Серджо Леоне ни поднася поредната красива геометрична винетка. Хармониката преминава от устните на Чарлс Бронсън в стиснатите зъби на неговия смъртен враг Франк.

Не искам да пропусна Джейсън Робардс в ролята на Шайен. Този актьор с присмехулно-ироничен поглед винаги ми е бил ужасно любим. Страхотно изпълнение прави и тук, балансирайки между доброто и злото, между стоманените релси на влака и малките успоредни гредички на хармониката. Той се влюбва в Джил Макбейн, помага на героя на Чарлс Бронсън и едновременно с това си остава изгубен сред криволичещите линии на железницата – един граничен герой, сновящ от перон на перон.

Филмът започва и завършва с гара. В отварящите кадри виждаме запусната малка гара в прашната пустиня, в края на филма – новострояща се гара, от която ще тръгне цял един град. Съвременна Америка от края на 19 век, в която като гъби никнат градове и индустриализацията се движи от парните локомотиви на железницата.

Серджо Леоне се е справил невероятно, за музиката на Енио Мориконе всякакви суперлативи са излишни и недостатъчни. Това е филм, който не бива да пропускате. Да, знам – от далечната 1968 г. е, но това по никакъв начин не го прави негледаем или демоде. Напротив – както и Питагоровата теорема, той никога не остарява, просто защото продължава да е верен.

За първи път си дадох сметка, че доброто кино е математика.

Lubomir: Имало едно време… Запад

След като приключил The Good, the Bad and the Ugly 1966 (Добрият, лошият и злият) Серджо Леоне решил да сложи точка на уестърн увлечението си. Режисьорът се чувствал изчерпан и мечтаел да снима гангстерски филм в Америка. Мечта, която ще се изпълни, но по-късно – като Once Upon a Time in America 1984 (Имало едно време в Америка).

Холивуд не искал да пусне Леоне. Успехът на Доларовата трилогия го обрекъл на проекти за Дивия Запад. Големи бюджети с големи звезди, но Серджо отказвал, докато от Paramount не го съблазнили. Предложили му да работи с любимия си актьор Хенри Фонда, но само в уестърн. Леоне приел и създал magnum opus – Once Upon a Time in the West 1968 (Имало едно време на Запад).

Цел

Целта на Леоне е да излее своето възхищение, уважение и любов към уестърна. Да заснеме не филм, а приказка, легенда, триумф на целия жанр.

Той отдава почит на любимите си уестърни. Снима така, както днес го прави Тарантино. Филмът му има визуални препратки, цитати, референции, цели сцени от десетки, а според експерти стотици други филми.

История

Сценарият е по идея на Бернардо Бертолучи и Дарио Ардженто, но е написан от Серджо Донати. Базира се на две теми, които дефинират целия жанр: покоряването на Запада и отмъщението. Италианският екип съзнавал, че не владее майсторски английски език, затова филмът има едва 15 страници диалог. Леоне обаче превръща този недостатък в гениално предимство.

Герои

Сюжетът кръстосва съдбите на петима души. Чарлс Бронсън е Хармоника, тайнствен, мълчалив мъж. Джейсън Робардс е Шайен, прочут разбойник. Габриел Ферзети е Мортън, магнат с големи идеи. Хенри Фонда е Франк, „мениджър бизнес експанзия”. Клаудия Кардинале е Джил, красива вдовица с опетнено минало.

Опера

Гледали ли сте опера? Ама, цяла. Аз съм. От този ми опит мога да споделя, че операта е красива музика, красиви костюми, красиви декори, красиви хора с красиви гласове, но мамка му – колко е мелодраматична, дълга и бавна. Леоне създава опера с каубойска шапка и револвер на колана.

Оригиналната версия на филма, която била показвана в Европа е 2 часа и 46 минути. За премиерата в САЩ е съкратена на 2 часа и 25 минути. Дали това е повлияло за успехът в Европа и провалът в САЩ не е ясно.

Увертюра

Въведението на Once Upon a Time in the West 1968 е мини филм с три или четири изречения диалог. Урок за кинетичната сила на аудио-визуалното.

Inglourious Basterds 2009 (Гадни копилета) е изцяло повлиян от него. Дори първото изречение е: „Имало едно време… в окупираната от нацистите Франция”. А това, което се случва след изречението е шокиращата смърт на цяло семейство в откъсната ферма. Точно като в Once Upon a Time in the West 1968.

Ариите

Всеки герой символизира нещо. Всеки характер дава възможност на актьора да даде най-доброто от себе си.

Мортън

През ’60-те години на 20 век и Европа, и Америка кипят. Студентски протести, работнически стачки – Западът е залят от лява вълна. Марксисткият уклон е неизбежен особено, когато целият творчески тим е от южноевропейци.

Образът на Мортън е очебиен – болният капиталист, червив с пари и амбиция, който не би се спрял пред нищо. Машина, която заграбва, покварява и убива всичко „невинно” по пътя си.

Мортън, който се влачи по земята, пред локва от кална вода – насред пустинята, е праотец на влачещия се в праха Даниел Плейнвю от There Will Be Blood 2007 (Ще се лее кръв).

Хармоника

Според мен Серджо Леоне се интересува повече от психоанализа, отколкото от политиката. И Хармоника е доказателството. Познат архетип от спагети уестърните – Мъжът без име.

Но също Самотният ронин, Бледоликият ездач, Детективът на Дашиъл Хамет, Лудият Макс, Шофьорът от Drive 2011 и… Батман. Мъжът като неизбежната сила на природата. Мъжът като ходеща болка. Мъжът като копнеж за справедливост и ред.

Вместо да говори Хармоника свири. А когато трябва да свири – говори. Той се идентифицира с парчето метал, което му е донесло най-много страдание. Може би някой психиатър би казал, че героят е ходеща диагноза.

Джил

Клаудия Кардинале е жената. Единствената жена при това, окъпана в символи и знаци.

Още с въвеждането й режисьорът създава брилянтна сцена. Джил поглежда към часовника на перона, а после поглежда собствения си часовник. Заедно виждаме, че тя „идва от бъдещето”. Нейният часовник показва 10:10, а този на перона е „изостанал” на 7:55. Тя се е върнала в един умиращ свят. Този паралел между времето на коня и времето на стоманения кон – локомотивът, е непрекъснат.

ВРЕМЕТО е навсякъде – в заглавието на филма, зад гърба на героите, застинало е в „графитите” по стените, неизбежно напредва с всяка нова релса.

Джил има вид на светица, но всъщност е уличница. Класически комплекс за всеки италианец или мъж. Тя е проститутката, която носи чиста вода от кладенеца. ВОДАТА е друг символ. Тя е живота – важна е за човека, но също и за машината, локомотивът има нужда от парата й. Водата  като част от класическия филмов код на банята, създава чувството за интимност, защита и пречистване от външния мръсен свят.

Франк

Хенри Фонда разказва, че когато научил, че ще играе зъл герой отишъл подготвен. Навъсено чело, страшен бандитски мустак и дори – кафяви контактни лещи. Не, не – казал му Серджо Леоне – не разбираш. Искам си моя Хенри Фонда, гладко избръснат и с големи сини очи.

Начинът, по който Леоне превръща Доброто момче на Америка в жесток, психопатичен убиец шокира всички. Още в първата си сцена Фонда хладнокръвно застрелва дете. Леоне отнема невинността на зрителя и приковава вниманието му.

Франк получава и най-добрите реплики: „Хората се сплашват най-добре, когато умират”. Или култовата и цитирана в много други филми: „Как може да се има доверие на човек, който носи и колан, и тиранти”.

И Франк, и Хармоника, и Шайен са представители на умиращ вид – расата на мъжете, покорили Дивото, но твърде диви, за да бъдат покорени. Те могат или да умрат, или бавно да изчезнат към хоризонта.

Мориконе

Ако работата на режисьора е скелета и мускулите на филма, то музиката е душата му. Болка, меланхолия, романс, страх, съспенс, интрига – Енио Мориконе изразява всичко в ноти.

Всеки герой има собствен музикален лайтмотив, чрез който присъства дори, когато е извън кадър. Майсторът оркестрира даже банални, битови звуци – бръмчене на муха, скърцане, капчук, запалваща се кибритена клечка, свирка на влак, шума на прибоя.

Once Upon a Time in the West 1968 е приказка за Запада. Носталгията за онова време, което винаги е отминало и винаги е по-добро от настоящето.

________________________________________________

*Това е най-дългият пост, който сме правили. Причината за него е нашата читателка Дарина И., която ни помоли да направим ревю на любимия й филм. Идеята ни хареса толкова много, че почти се скарахме кой да го напише 🙂