Най-мрачният час

Той обичал да рисува. Дори написва книгата Painting as a Pastime. Над 500-те му картини не са новаторски или авангардни. Повечето са пейзажи. „Предпочитам пейзажите. Дърветата не се оплакват, че не съм ги нарисувал вярно“.

Чудя се дали Уинстън щеше да реагира като дърво, ако можеше да гледа Darkest Hour 2017 (Най-мрачният час).

Показател за качеството на един филм е за какво се говори, когато излезе. Дали се говори за филма, или се говори за подробности, детайли и ПР незначителности.

Сигурно сте чули, че гримът е невероятен. И ще видите, че е. Това прави ли филма добър? Сигурно сте чули, че Гари Олдман изпушва пури за 30 000 лири и влиза в болница, заради никотинно отравяне. Това прави ли филма добър? Сигурно сте чули, че Гари ще спечели Оскар. Това прави ли филма добър?

Darkest Hour 2017 е пример за феномена „Силни актьори в слаби филми“. Царица на този модел е Мерил Стрийп. Той е подобрена версия на The Iron Lady 2011 (Желязната лейди), J. Edgar 2011 (Джей Едгар), и Jackie 2016 (Джаки)…

…Филми оразмерени, тропосани и ушити по актьора в главната роля, с цел да му осигурят бляскава вечер на наградите Оскар. В този смисъл, образът на Чърчил е костюм, атрибут, ракета носител.

Подобни проекти не са новост за режисьора Джо Райт. През 2009, той ни предложи друга „стръв за Оскар“ – The Soloist 2009 (Солистът), с която не успя да хване нищо. Режисьорът се разгневи, когато следващият му филм – Anna Karenina 2012 (Ана Каренина), също бе определен като такъв. „Мисля, че терминът „стръв за Оскар“ е ужасен – каза той – Правя филмите си за себе си и за зрителите. Не мисля за награди…“ Anna Karenina 2012 спечели един Оскар и още 3 номинации.

Всеки исторически филм е пълен с неточности и грешки. Някои са неволни и технически. Някои са нарочни и направени в името на художественото въздействие. В Darkest Hour 2017 такива са заседанията на кабинета – в бункер под земята, а също осветлението в драматично червено, при първото радио обръщение.

Макар исторически некоректно, но правдоподобно е избухването на Олдман на едно от заседанията. Вече култовата реплика: „Не можеш да преговаряш с тигър, когато главата ти е в устата му“ – звучи много чърчиловски, но е напълно измислена. Това е сцената, която ще пуснат в залата, когато показват номинациите за Оскар.

Darkest Hour 2017 обаче предлага и няколко насилени, изкуствени, съшити с бели конци случки, които ви изхвърлят от вяло разказаната история, чрез своята недостоверност.

Те са изблик на театрална сантименталност. Използвам думата „театрална“ в смисъла на изкуствена, престорена, превзета, пресилена. Една от тези сцени ме накара да ахна, буквално възкликнах на глас: „Каквоооо?!“. В нея Чърчил „избягва“ от лимузината си. Докато тревожните държавни служители са вайкат, че са загубили министър-председателя, той смело се спуска – долу при „обикновените хора“, в лондонското метро, за да проведе референдум, анкета, маркетинг фокус група.

Сцената е потресаващо фалшива, обиждащо демагогска, позьорски политкоректна. И напълно достатъчна, за да ме настрои агресивно срещу целия филм. И тя не е единствена.

Има няколко подобни сапунени мига между Олдман и Лили Джеймс, която играе вярната секретарка. Както и между Олдман и Бен Менделсон, който манкира като Джордж VI. Нямаше миг, който да ми позволи да се слея с действието и героите на екрана. Останах с усещане за приповдигната ТВ драматизация, с добре гримирани и костюмирани актьори, която оставя фин послевкус на фалш. И Гари Олдман няма нищо общо.

Това е субективното ми чувство. Гледайте го и проверете за себе си.

Мнението ми в едно изречение:

Сантиментална историческа възстановка с хубава главна роля, която няма да ви остави със спомен, че сте гледали нещо хубаво.

 

Ако искате да усетите истинския Чърчил, гледайте тази история на Орсън Уелс, който имал щастието да го срещне няколко пъти.