Ако сте гледали анимации със Снупи или сте чели комиксите на Чарлс М. Шулц, то знаете колко мъдрост има в тези привидно детски рисунки. В един от диалозите Линус казва на сестра си Луси: „Обичам човечеството… но не понасям хората!!“
Репликата става толкова популярна, че е наречена „Парадокс на Шулц“”. Като цяло хората имат потенциал, но индивидуално са пълни с недостатъци. Научният анализ на различията между хората е на сто години, но нуждата да ги разберем е на няколко хилядолетия.
Има две големи разграничения в това как съдите другите.
Какъв е мисловният ви модел за личността?
Ако споделяте номоетична парадигма приемате, че индивидуалните особености могат да бъдат описани, обяснени и прогнозирани от гледна точка на някакви критерии.
Думата „номоетизъм“ произлиза от гръцката дума за закон, буквално има правила, които предопределят човешкото поведение. Ние можем да ги изучим, обясним и използваме.
Ако мислите за личността идиографично, приемате, че всеки човек е неповторим до степен, че не може да намерим прилики и разлики между двама души, чрез едни и същи конструкции.
Как атрибутирате?
Атрибуция в психологията се нарича процесът, чрез който обяснявате причините за някакво действие, поведение или събитие.
Ако атрибутирате диспозиционно, тогава възприемате личността като сбор от вътрешни диспозиции (склонности), които я подтикват да действа, независимо от контекста.
Ако атрибутирате ситуационно, разглеждате личността като сбор от несвързани състояния и поведения, определяни изцяло от външни – ситуационни, фактори.
Можете да го разберем, чрез класическата филмова двойка – добро ченге и лошо ченге. Доброто ченге казва: „Влизам ти в ситуацията“, „Пил си, случва се“, „Те са те накарали, не е имало какво да направиш“. Повечето хора обаче са лошото ченге – атрибутират диспозиционно: „Такива като теб са ми ясни“.
Това различие често може да доведе до неразбирателство, разгорещени спорове и кавги. Познавам ситуационно настроен човек. Комуникацията ми с него почти винаги е затруднена. Това е така, когато обсъждаме случки и е винаги така, когато обсъждаме хора.
Ако виждам, че някой систематично лъже аз го атрибутирам като лъжец. Очаквам да ме излъже и следващия път. Според ситуационно настроения човек обаче, той е излъгал веднъж, „защото е бил под стрес“, втори път, „защото не е имал достатъчно подкрепа“, трети път, „защото има твърде много задължения“. Всичко това са външни причини – ситуации, които оправдават поведението.
Повечето учени са диспозиционно настроени. Преди хилядолетия лекарите Хипократ и Гален развиват теорията за човешкия темперамент, за да обяснят индивидуални особености, които наблюдавали в хората около тях. Появяват се сангвиникът, холерикът, флегматикът и меланхоликът.
През 19 век немският анатом Франц Йозеф Гал развива дисциплина наречена френология. Според нея формата на черепа разкрива личността и способностите й.
През 20 век Уилям Шелдън създава теорията за соматотиповете – ектоморф, мезоморф и ендоморф, която прави същото, но на база телосложение. Тя произтича от стереотипите, че слабите хора са деликатни, страхливи, но умни. Мускулестите са енергични, инициативни и налагащи се. А пълните са лениви, жизнерадостни и спокойни.
3000 години преди това аюрведа разделя човешките тела по същия начин на вата, пита и кафа.
Айзенк и Юнг правят популярни термините невротизъм, психотизъм, екстравертност, интровертност.
През 50-те години на 20 век двама американски кардиолози дефинират популярните и днес Тип-А и Тип-Б личност. Тип-А е предразположен към сърдечно-съдови заболявания, защото е амбициозен, агресивен, нетърпелив, организиращ, контролиращ, преработващ се, създаващ стрес индивид.
В началото на 70-те години Блок разделя хората на 5 типа. В зависимост от способността им да се адаптират и контролират средата.
Все още множество организации използват въпросника на Майерс-Бригс, когато избират служителите си или организират екипите си. Според него има 16 типа хора.
Джон Холанд класифицира хората в 6 групи, в зависимост от личните им професионални интереси и средата, която биха предпочели.
Критика на диспоцизионното мислене
Звучен критик на идеята, че хората могат да се предсказват по вътрешни признаци е социалният психолог Филип Зимбардо. Той смята, че хората са Джекил и Хайд. Кой от двамата ще се появи зависи от системата, която създава ситуацията. Негова е метафората: можете да наберете хубави ябълки, но ако ги събирате в гнила бъчва, тя ще ги развали.
През 1971 Зимбардо осъществява Станфордския затворнически експеримент. Около 20 студенти са разделени на две групи – затворници и пазачи. Групите са поставени в реалистични условия на затвор. За по-малко от седмица ситуацията деградира до унижения, насилие и издевателства над затворниците от страна на пазачите. Според Зимбардо това поведение доказва, че системата – средата, обстановката, а не индивидуалните характеристики предопределя поведението.
Истината е друга. Агресивни стават част от пазачите. Повечето са описани от самите изследователи като „строги, но справедливи“ или „пасивни и добри“. Начинът, по който Зимбардо подбира студентите за експеримента търпи критика, защото селектира по-агресивни, авантюристично настроени индивиди. Отказът му да направи индивидуални психо профили на студентите и дори да коментира този аспект също компрометира резултата.
Самозаблуждения
Напълно доказана мисловна грешка обаче е, че атрибутираме успехите си диспозиционно, а неуспехите си ситуационно. Например взех с отличие изпита, защото съм по-умен от колегите. Но… скъсаха ме на изпита, защото въпросът беше тъп и колегите ми вдигаха шум.
Друга честа грешка е да атрибутираме неуспехите на другите единствено диспозиционно. Тя закъсня, защото е мързелива.
Очевидно е, че идеята за съществуването на модели на мислене, чувстване и поведение е стара колкото човечеството. Нуждата да разберем себе си и другите няма да утихне. Юнг е прав, че единственият смисъл на човешкото съществуване се състои в това, да запали светлина в тъмнината на примитивното битие.
Свързани публикации:
Психология на възмущението
Един романтик срещнал класик и ето какво станало
One thought to “Как съдите другите?”