Бохемска рапсодия – един (не)възможен сценарий

През цялото време, докато гледах Bohemian Rhapsody 2018 (Бохемска рапсодия), нещо ми липсваше.

Великолепната музика на Queen и прекрасното изпълнение на Рами Малек ми пречеха да идентифицирам проблема веднага. Но на другия ден, след като премина Queen еуфорията, дефицитите изпъкнаха като пъпка на челото.

Филмът е чудесен реверанс към таланта на Фреди Меркюри, изпълнено с дълбоко уважение към личността му посвещение, с което, сигурна съм, продуцентите Брайън Мей и Роджър Тейлър, изкупват стари вини или гузна съвест. Но филмът не разказва история, няма посока, нито пък морална поука.

Като всяко изкуство, киното обикновено изразява позицията на автора си. Тук позицията на автора отсъства.

Може би защото филмовият проект Bohemian Rhapsody 2018 се проточва прекалено дълго във времето – началото е през 2010 г. Може би защото има двама автори. Продукцията започва режисьорът Брайън Сингър, а е завършенa от друг – Декстър Флечър.

В резултат на това двойно бащинство филмът, като че ли, остава сираче.

С настоящия текст ще се опитам да запълня дефицита на авторска позиция и да дам на Bohemian Rhapsody 2018 една възможна посока. Нямам никакви претенции да отнема функцията на режисьорите и продуцентите, изразявам собственото си мнение на зрител и почитател на Фреди.

Но преди това искам да изтъкна положителните качества на филма, а те не са малко:

Прекрасната игра на Рами Малек

Ясно е, че Меркюри е неповторим и затова решението на Рами (а вероятно и на целия екип) е единственото правилно – да интерпретира, а не да имитира Фреди.

И при това го интерпретира чудесно. Движенията му, изражението, интонацията, сценичното поведение напомнят за истинския Фреди, без да дразнят при сравнение с оригинала.

Рами Малек заслужава номинация за Оскар. Като нищо това може да се окаже най-голямата роля в живота му и да бъде запомнен като актьора, изиграл Фреди Меркюри. А това може да е и проклятие.

Филмът е мини концерт на Queen

Най-голямото му достойнство и прекрасен подарък за феновете. Това е филм за всички, които бяха твърде млади, за да видят Фреди на живо, за всички онези, които се разминаха на косъм с космическата комета Меркюри. Аз самата съм една от тях. През 1991 г., когато почина, бях на скромните 13 години. Берлинската стена едва бе рухнала и Queen бяха екзотичен плод, паднал от претрупаното дърво на Запада.

Сцените с репетициите на групата и особено тези от концерта на Уембли са толкова наелектризиращи, че все едно наистина ги гледах на живо.

Актьорът, който изпълнява ролята на Брайън Мей (Гуилим Лий) е негов двойник. Чудесно подбрани са и останалите, които играят Роджър Тейлър и Джон Дийкън.

Фактът, че Брайън Мей и Роджър Тейлър са продуценти на филма вероятно е помогнал много за качеството на музиката, както и за достоверното представяне на образите, но повече от това е попречил на историята да придобие характер, острота и посока. Точно от политическата им коректност към паметта на Фреди губи филмът.

В него е загатнато за конфликта между Меркюри и останалите от групата, но не става ясно колко и дали изобщо са били близки и каква е истинската причина за разрива помежду им. Както и да е.

А ето каква история можеше да разкаже Bohemian Rhapsody 2018

Как роденият в Занзибар Фарук Булсара се превръща във Фреди Меркюри?

Как едно момче от ирански произход, отраснало в Бомбай и изповядващо зороастризъм, става една от най-великите рок звезди, раждали се някога?

Какво е детството на Фреди в Бомбай? Защо семейството му бяга от революцията в Занзибар? Какви са първите музикални стъпки на малкия Фарук? Коя е първата му любов? Кога осъзнава своята хомосексуалност? Защо е толкова самотен? Как приема страшната диагноза СПИН?

Все въпроси, по които историята само се плъзга без да задълбае в нито един от тях. А всички те биха могли да бъдат вход към прекрасен разказ, достоен за противоречивата личност на Фреди Меркюри.

Във времена, в които Европа е раздирана от ксенофобия и войнстващ национал-популизъм, може би една история за Фарук Булсара, син на ирански емигранти във Великобритания, който се превръща в рок звездата Фреди Меркюри, би имала повече смисъл. Едно напомняне, че талантите нямат националност и че гениите не принадлежат на този или онзи етнос, не би било излишно.

Защото кой знае дали бъдещият Фреди Меркюри няма да пристигне на надуваема лодка с бежанци, плаваща към спасителните брегове на Западна Европа.  И ако продължаваме да се вслушваме в кресливите лозунги на европейските популисти, като нищо ще го пропуснем.

Мнението ми в едно изречение:

Добър филм с много пропуснати възможности да бъде велик.