
Днес ви разказваме за филм, който оставя отпечатък в много други. За тях знаете, за него – не.
Филмовата комедия има няколко бащи основатели. Актьори, сценаристи и режисьори, които слагат началото. Независимо, кой е вашият любимец: Чарли Чаплин или Бъстър Кийтън, Уилям Фийлдс, или Харолд Лойд, Лаурел и Харди, или Братята Маркс, Били Уайлдър, или Мел Брукс – те са бригадата, която измисля смешката, изиграва скеча, разказва вица – за първи път. Всички след тях са обречени да ги повтарят.

Например Duck Soup 1933 (Патешка супа) – на братята Маркс, влияе на Мики Маус, Бъгс Бъни, Люсил Бол, Мери Тайлър Мур, Уди Алън, Уес Андерсън, Сет Макфарлин, Бийтълс, Тим Бъртън, Мел Гибсън, Монти Пайтън, Джордж Гершуин, Кърт Вонегът, Дейвид Зукър, Лесли Нилсен, Алис Купър и хора, които (за мен) са неканени в тази група като Адам Сандлър, Джъд Апатоу и Саша Барън Коен.

Място на кръглата маса на комедията е заслужил и Ернст Любич, американски актьор, писател и режисьор.
Роден е в Берлин през 1892 г. в семейство на ашкенази евреи – шивач и домакиня. Ернст загърбва занаята на баща си, защото мечтае за сцената. През 1911 г. става член на трупата на Deutsches Theater на Макс Ранхарт. Две години по-късно Любич се отказва от актьорската професия. Дали защото знае, че няма да стане велик изпълнител, или защото намира режисурата за по-интересна.

Пробивът му в Германия е Die Augen der Mumie Ma 1918, който е първият от серия комбинации между комедия и историческа драма.
Любич пристига в Холивуд, през 1922 г., под влиянието на Мери Пикфорд и магнетичната сила на парите. Само след един филм, той получава нечувано предложение – договор за три филма от Warner Bros.

Повечето звезди на нямото кино избледняват, след появата на звука. Не и Любич. През 1939 г. той успява да изкара смях от „актрисата, която не се смее“ – Грета Гарбо, в Ninotchka 1939 (Ниночка), написан заедно с Били Уайлдър.

Днешният пост обаче е за To Be or Not to Be 1942 (Да бъдеш или не) остроумна, проницателна черна комедия за трупа актьори в окупираната от нацистите Полша.
Думата „елегантен“ се използва за дрехи и обувки, но и за този филм. Фин, скроен като костюм, каквито Любич се е учил да шие. Всяка сцена е точно измерена, внимателно отрязана, със здрав тегел от ирония.

To Be or Not to Be 1942 е последният филм на Карол Ломбард, която умира в самолетна катастрофа преди премиерата. Звездата казва, че това са най-интересните и приятни снимки в живота й. Тя посещава студиото, дори, когато има свободен ден, за да гледа.

To Be or Not to Be 1942 е най-доброто в кариерата ми – твърди Джак Бени. Защо е прав?

Втората световна война носи изобилие от пропагандни филми, които осмиват нацистите и членовете на коалицията им. Повечето от опитите са вдървени, вулгарни, дебелашки, a някои открито расистки.

Първият, който уцелва правилния тон е Чаплин.
The Great Dictator 1940 (Великият диктатор) е пародия, но и хуманистичен шедьовър. Чарли използва образа на Малкия скитник, който вече е иконичен, за да окарикатури Хитлер. Той намира и подчертава въздействащи противоречия. Например човекът, който прокламира господството на арийската раса е нисък, слабичък, грозничък брюнет. Вдетинено човече, което танцува с глобуса.

Подходът на Ернст Любич е различен. Достойнствата му са остроумният, бърз диалог, превъзходната режисура, която изрича 1000 думи с един кадър, отличната игра. Филмът му става кино образец.

To Be or Not to Be 1942 е корите за баница на комедийната класика The Producers 1967 (Продуцентите), на Мел Брукс. Дори шегата, която използват в римейка, когато Хитлер казва: Heil Myself, след като е поздравен с „Хайл, Хитлер“ е гепена от там.

Сещате ли се за 2-те минути „Хайл, Хитлер“, когато идва Гестапо в Jojo Rabbit 2019 (Джоджо Заека), на Тайка Уайтити. И те са взети от там.
А също идеята, че можеш да съчетаеш сериозна тема с комедия. Както се смеем, може да заплачем, но после пак да се усмихнем. Виктор Франкъл, психиатър оцелял в 4 нацистки концлагера, пише, че хуморът е „хитрост, която се научава при овладяването на изкуството да се живее“.

А спомняте ли си появата на Хитлер в Indiana Jones and the Last Crusade 1989 (Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход). И как даде автограф на Инди. Е, To Be or Not to Be 1942 има подобна сцена.

Вторият най-добър филм на Тарантино – Inglourious Basterds 2009 (Гадни копилета), също носи клеймото на Любич. Да. Куентин взима заглавието от The Inglorious Bastards 1978 – на Енцо Кастелари. Да. Забелязваме сянката на Серджо Леоне. Но сърцето на филма, зърното на успеха е мисленето на Ернст Любич.

Във филма на Любич полски актьори се преобличат като нацисти, за да инфилтрират постановка, на която ще присъства Хитлер. По време на цялото, те се подиграват с нацистите. Хуморът реже като бръснач. Но магията не е в майтапите, а в силата на киното да пренапише историята, да трансформира възприятията на зрителя, да създаде нова реалност. Германец е казал, че историята се повтаря: първо като трагедия, после като фарс.
Свързани публикации: