Безкрайната спирала на страданието

Млада жена влиза в тъмна, празна стая. Малък, квадратен прозорец хвърля бледа светлина, върху бледото лице на жената. Стаята е пуста, но мръсна. Зловоние прониква в носа ви. Мирише на гнилоч, на блато, на разлагащ се плъх. Жената отива в ъгъла и намира нещо. Кофа. Навира кофата под парцалите, с които е облечена, кляка. Самотата е смразяваща. Дори урината, която дрънчи по ръждивия метал, не може да я стопли.

Горното е сцена от филм. В него има мръсна фабрика, мръсни улици и мръсни хора. Мъж, чието лице е откъснато от шрапнел, цирк с изроди, бебета, които умират мъчително, луда жена, която хвърля телата им в тоалетна. Малко е потискащо.

 Приятелят, който гледа филми, това съм аз. Само вчера четирима ме помолиха да препоръчам: „нещо хубаво“. Казах, че мога да предложа пет депресивни, два меланхолични, един със секс робот, който е тъжен – само на моменти, един за ядрен холокост в Шефилд – всички умират, освен тези, които остават обгорени инвалиди, един, който е потискащ, но само защото е тъп. Останалите са от ‘60-те години на миналия век и „няма да ти харесат“, защото са ретро.

Напоследък удрям по едно голямо, преди прожекцията да започне. С тези темпове… ще стана алкохолик. Сцена първа: Мизерия. Сцена втора: Упадък. Сцена трета: Застой. После: Голота, грозота, сивота, самота, смърт. 

„Абе, как е възможно всяка следваща сцена да е по-гадна от предишната?“ – попита ме Кирил, докато обсъждахме български филм. „Спрях го. Не можах да го изгледам“ – каза той. Информирах го, че краят, който той е решил да пропусне, е бруталният побой, на единствения невинен и красив герой във филма.   

Модерното кино е затвор, в който зрителят е окаян затворник, но и жесток надзирател

Кога режисьорите, сценаристите и продуцентите колективно решиха, че оптимизмът е отживелица и единственият начин да сме дълбоки е, ако сме в дълбока депресия? 

Фестивалите и сезонът на наградите, журитата, и комисиите предпочита емоционално тежки теми. Това затвърждава идеята, че един филм трябва да е сърцераздирателен, за да бъде значим. „Бременна от собствения си баща – за втори път, 16-годишната героиня, която не може да чете и пише, е жестоко измъчвана от  майка си“. Кой иска пуканки? А Prozac?

Усеща се глобална, колективна тревога. Вместо да вдигнат пердетата, за да пуснат лъч светлина, вместо да отворят прозореца – за глътка чист въздух, вместо да изчистят тинята, на всеобщата меланхолия, режисьорите решават да затънат още повече в нея. 

Отвращението от самия себе си е едно от най-простите определения на депресията…

…мисли Джонатан Франзен. Кино творците – сякаш телепатично, споделят презрението, към себе си и към околните. Резултатът е загуба на самочувствие, идентичност, а понякога дори и на желание за живот. В контекста на съвременното кино, отвращението от себе си се изследва, чрез герои, които се борят с миналото, детска травма или синдромът на жертвата. 

Героят винаги е жертва, на обстоятелствата, на съдбата, на скуката, на капитализЪМА. Този манталитет се проявява по различни начини и често води до чувство на безсилие, безпомощност и постоянно усещане за несправедливост.

Депресията е неспособност да се изгради бъдеще…

… пише Роло Мей, в най-известната си книга. Най-опасният ефект, на този тип кино, не е тъгата, а покушението на всяка мотивация. Целта е да загубим способността да си представяме, да желаем или да работим за по-добро бъдеще. Защото то – бъдещето, се възприема като празно или дори несъществуващо. 

Депресивното кино се опитва да ни стерилизира, да ни остави без житейски кураж. Да ни сервира допълнителна порция отчаяние, конформизъм, апатия.

Свързани публикации: 

Щастлив край

Диада – всички сме боклуци, всички ше умрем

Нихилизъм и кино