
Следя кариерата на Ейми Шумър от около 3 години. Не като актриса, а като стендъп комик. Наблюдателна, цинична, самоиронична. А също може и да пише. Скечовете й за Inside Amy Schumer 2013- се получават… почти винаги.
Добра е. Не е в личния ми топ 100, но е добра.
Зак Галифианакис е още по-добър. Ако гледате някой от сетовете му, ще се възхитите на умните игри на думи, бързата му реакция и отлична импровизация. А също свири на пияно, а също свири и на пиано. Серията му интервюта Between Two Ferns 2008- е култова.
Бил Бър е отличен. Земен, честен, пиперлив. Стендъп табаско сос.
Какво става винаги, когато смешните по единично хора трябва да са смешни в американска комедия – цели 2 часа? Хуморът става и… си тръгва. Защото зад камерата е Адам Сандлър, Тод Филипс, Евън Голдбърг или Джъд Апатоу.

В Trainwreck 2015 (Тотал щета) (?!!) Ейми е в ролята на Ейми, която е нейното сценично-Аз – руса, закръглена, но даваща си сметка за това, леко повърхностна алкохоличка със златно сърце, голяма уста и неукротимо либидо.
Стендъп шегите на Ейми са в това амплоа: Голяма кака, която разказва, че жените са като мъжете – и ние пием, пеем, пушим, пърдим, псуваме, гледаме порно, чука ме, чука ни се, а на всичко отгоре имаме и цикъл.

Различните хора намират различни неща за смешни. Затова има различни шеги – вулгарно-каруцарски, каламбури, анекдоти, иронични задявки. Във всички обаче има един общ елемент, който доставя удоволствието – изненадата. Хуморът винаги е нов, слисва очакванията ни. Не може да се смеете на един виц два пъти или три пъти, или четири пъти.

Trainwreck 2015 е стар виц.
Ейми Шумър удивява с актьорските си умения, но не е смешна, защото филмът е предсказуем. Следва формулата, която използват последните 50 ром-ком/бро-ком заглавия от поточната линия за „смях“ на Холивуд.

Нещата са толкова мързеливи, че една и съща шега е използвана два пъти. Ейми прави секс два пъти с мъже, които не сдържат латентната си хомосексуалност. Смешка-патерица, на която куцаше Scary Movie (Страшен филм), още през 2000-та. Това е… тъжно.
Недоволствам – с право, че Шумър използва части от стари сетове и скечове, които сега разиграва с повече хора. И те… са по-слаби. Защото, когато ни разказва историите си – всеки от нас си ги представя, когато обаче ни ги показва – по безмерно тривиален начин, тя ги убива.

Но „показването” зависи от режисьора.
Trainwreck 2015 е поредното доказателство, че Джъд Апатоу е ленив и посредствен. Не съм гледал всичките му „комедии”, но всичките, които съм гледал са поредица от плоско заснети плоски диалози, без каквото и да е било режисьорско усилие.
Същото (в реда на нещата) се случи и с Ted 2 2015 (Приятелю, Тед). Клиширана история, аматьорска режисура, малко стари шеги, много псуване, което прикрива липсата на нови шеги и мултимилионен маркетинг blitzkrieg.
Това прилъгва зрители, както миризмата на McDonald’s прилъгва клиенти, но не е полезно за здравето – сърдечното и умственото.
Мнението ми в едно изречение:
Средностатистическа американска комедия със стари пиянски шеги, заснети без фантазия, които ще допаднат на средностатистическия зрител.
Свързани публикации:
2 thoughts to “Комедията като тотал щета”