Един от най-обсъжданите „сериозни“ филми, последните години, бе Marriage Story 2019 (Семейна история). Драмата на Ноа Баумбах спечели критиката, публиката, Оскар – и още 5 номинации, както и над 120 други награди. Ние също го гледахме. Хареса ни – дори е в селекцията ни за 2019, но очевидно харесването не е било достатъчно, че някой от нас да иска да пише за него.
Е, намерих подобен филм, за който ще пиша.
Много зрители смятат, че Marriage Story 2019 е инспириран от развода на Баумбах с актрисата Дженифър Джейсън Ли. Режисьорът казва, че по времето, когато обмисля сценария е заобиколен от множество други разводи. А като дете е белязан от развода на родителите му, който е в основата на друг негов филм – The Squid and the Whale 2005 (Китът и сепията).
Marriage Story 2019 има своите достойнства, но причината да остана леко дистанциран е театралността. Нещото, което ви е останало – ако сте го гледали, е скандалът между Адам Драйвър и Скарлет Йохансон. Репетиран и повтарян до момента, когато актьорите го изиграват ТОЧНО както е написан. Баумбах не разрешава дума да бъде сменена или импровизирана. Сцената е едновременно акуратна, но и… контролирана.
Сравнете я със сцената – по време на вечеря, между Даниъл Дей-Люис и Вики Крипс във Phantom Thread 2017 (Невидима нишка), на Пол Томас Андерсън. Конфликтът е по-истински и въздействащ – според мен. Без да има викове, които пречат на актьорите да си поемат въздух. Те са оставени да са емоционални и нефалшифицирани. Вики Крипс започва да издава едни „пппп-фффф“ звуци, които никой сценарист не може да напише.
Повечето хора никога няма да носят шпори и яздят кон, да се гмуркат с голяма бяла акула, да оберат банка или спрат отвличане с карате уменията си. Но повечето ще преживеят раздяла или сърдечна разлъка. Изживяването е универсално и общочовешко. Конфликтът между любов и омраза, колабирането на романтичната връзка, смъртта на един брак са любими на режисьорите, още от времето на нямото кино.
Като мъж не съм автоматично привлечен от тематиката, но доброто кино е добро, независимо от темата. Kramer v/s Kramer 1979 (Крамър срещу Крамър), на Робърт Бентън е добро кино. Битката между двама съпрузи ще бъде копирана многократно – не само в жанра, но и като начин на игра и построяване на качествена кино сцена.
Пик на семейната драма е Who’s Afraid of Virginia Woolf? 1966 (Кой се страхува от Вирджиния Улф?), на Майк Никълс и Едуард Олби. Това е образец, по който всички следващи филми по темата се учат, напътстват и водят.
Свеж и любим поглед е черната комедия The War of the Roses 1989 (Войната на семейство Роуз). Едни от най-силните филми – изобщо, през последното десетилетие са A Separation 2011 (Раздяла), на Асгар Фархади и Нелюбовь 2017 (Нелюбов), на Андрей Звягинцев.
В Amazon намерих малък, супер евтин, независим филм, който има голям вероятност да е сред любимите ми, през тази сушава кино година. The Killing of Two Lovers 2020 е на сценариста и режисьор Робърт Мачоян. Проследява семейство в криза и разпад. Дейвид (Клейн Крофорд) е бащата. Ники (Сепидех Моафи) е майката. Има и 4 деца – дъщеря тийнейджър и три момчета.
Дейвид и Ники са се разбрали да си дадат пауза, но да се опитат да спасят брака си. Дейвид се е пренесъл в къщата на баща си, но се надява, че всичко може да бъде както е било преди. Ники е останала в семейния дом и вече си има любовник.
Какво ми харесва?
Много неща. Харесва ми атмосферата. Филмът е заснет в малко градче в Юта. Харесва ми камерата, фотографията, цветовете. Харесва ми микса на звуци, които стават музика. В едно са съчетани битови шумове – затваряне на автомобилна врата, падане на стъклена бутилка, човешко дишане, звука от барабан на револвер. Това, ако не е уникално, е необичайно и въздейства силно емоционално.
Харесва ми типографията и дизайна на средата. Харесват ми децата, които играят отлично. Това е постижение само по себе си. Харесват ми възрастните актьори – особено Клейн Крофорд, който носи на гърба си целия филм. Историята се разказва от перспективата на бащата. Едно от най-добрите изпълнения, от непознат за мен актьор.
Харесва ми уводът. Първият кадър е на двама голи, спящи любовници. Камерата се изтегля, за да видим, че до тях стои облечен мъж с револвер в ръка. Той го насочва първо в главата на жената, после на мъжа. А-ха, да натисне спусъка и чуваме пускането на тоалетно казанче. Стъпки в коридор – може би детски. Мъжът с револвера се разридава.
Харесва ми, че е непредсказуемо. Харесва ми напрежението, което буквално дриблира и пораства в страх. Чехов също би го харесал. Харесва ми, че е автентично. Харесва ми, че няма дълги, артистични тиради. Хората си говорят с къси, прости думи, които са достатъчно въздействащи, за да предадат духовното опустошение, което преживяват.
Не съм сигурен – харесвам ли края. Със сигурност не харесвам как режисьорът се опитва да продаде филма post-factum, но това е различен разговор.
Мнението ми в едно изречение:
Въздействаща семейна драма.