Гледах документален филм за Елиуд Кипчоге, кенийски бегач на дълги разстояния, който държи официалният световен рекорд за маратон – 2 часа, 1 минута и 39 секунди. Елиуд е носител на 4 олимпийски медала от 4 различни олимпиади. Феноменален успех.
Kipchoge: The Last Milestone 2021 не е за това, посветен е на друга, още по-грандиозна цел – 1:59. Човешко същество не е пробягвало 42 км под 2 часа. Кипчоге успява да го направи във Виена, през 2019. Филмът на режисьора Джейк Скот проследява този подвиг. Продуцент е баща му Ридли Скот.
Филмът ме порази. Отдавна не бях гледал нещо толкова изкуствено, манипулирано, симиулативно.
Първо е самият „рекорд“, който не е признат от никоя професионална спортна задруга. Причините са много. Трасето, по което тича бегачът е специално модифицирано. Използват се лазерни водачи. Отборът, който тича с него е прецизно подреден, след тестове в аеродинамичен тунел. Дори обувките, които носят бегачите са чийт, сами по себе си.
По-важното – за мен, е второто. Това не е автентичен репортаж за силата на човешкия дух. Не. Гледате корпоративна пропаганда, внимателно построена и наблъскана с изтъркани, generic фрази за човешкото величие.
Филмът използва монтажи от техническия наръчник на Лени Рифенщал. Развълнувани тълпи, които задъхано гледат постижението на телевизор, някъде в Кения и по целия свят. Кипчоги е носителят, но посланието са няколко корпорации: производител на маратонки, глобална банка, мултинационална химическа компания.
Уж звездата е съсухреният бегач от Кения, но небосклонът е група стари, богати мъже, които доказват, че когато имаш кинти, можеш да направиш всичко. Включително – да си купиш уважение. Витае усещане за формалност, фиктивност, фалш.
Изкуството на пропагандата се крие в разбирането на емоционалните идеи на масите.
Адолф Хитлер
Пропагандата е любима на политическите организации, военно-промишления комплекс, едрия бизнес, различни религиозни групи, медиите, неправителствени организации.
Пропагандата е пропаганда, независимо дали сте съгласни с посланието. Тя се определя от начина, по който предава идеята, а не от самата идея. Използва манипулативни техники, емоционални послания, визуално въздействащи, често красиви образи. Хубаво е да имате злодей, задължително е да имате герой.
Писали сме за Силата на образа. Образите са най-бързият начин да убедите съзнанието в нещо. Медиите отдавна са фабрики за „факти“ и реалност, която отговаря на годишните финансови цели. А киното?
Киното доброволно и искрено, или напълно меркантилно, и пресметливо продава уменията си, за да пакетира нечия истина.
Само в един епизод, на популярен тази година сериал, главният герой преминава пред рафтове заредени с най-продаваната тоалетна хартия, сапун, дезодорант и популярна марка робо-прахосмукачка. Това е реклама, която не можете да прескочите или превключите, а също не сте предварително уведомени, че ще видите. Спорно е дали е етично, но със сигурност е скъпо. Продуктовото позициониране в киното и телевизията генерира $23 милиарда годишно.
Разликата между реклама и пропаганда е процедурна подробност. Рекламата е оповестена. Известени сте, че гледате реклама. Ясно ви е. Информирани сте. Знаете, кой плаща за „облъчването“ ви. Марката Х, университетът Y, политическият кандидат Z.
Адам Сандлър е човек, който мрази филмите, но обича системата, която ги прави, защото е открил начин да я дои, когато си поиска – с продуктово позициониране. Филмите му са поредица от реклами на junk food.
Един от най-гадните примери за кино пропаганда е френската англоезична драма United Passions 2014 (Обща страст). Филмът е платен от FIFA. Целта му е да изчисти имиджа на организацията, която гние в корупция. Критици го определят като: най-лошият скъп филм в историята и „кинематографични екскременти“.
Top Gun 1986 (Топ Гън) е иконичен пример за интелигентна пропаганда. Създателите му влизат в контакт с Военноморските сили на Съединените щати, за да попитат може ли да ползват самолети, самолетоносачи, военни бази. Флотът се съгласява. Може и то безплатно, но при условие, че се направят малки поправки в сценария. Резултатът е фантастичен. Молбите за кандидатстване във флота скачат с 500%.
Жанровите корени на Wolf Warrior 2 2017 са в абсурдните, нелепи американски екшъни от 80-те. Едновременно с това, той изпълнява важни геополитически цели. Затова ни предлага куриозни, почти сюрреалистични диалози. Между псувни и обиди героите рецитират дипломатически ноти. Например: И не забравяй, че Китай е постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, кучи сине!!!
Макар да е възприет като забавна пародия от западните зрители, филмът постига източните си цели. И дори ги надхвърля. Струва едва $30 милиона, но прави печалба от $874 милиона.
Когато гледате Рамбо или руското му копие – майор Шатохин, гледате „бяла пропаганда“. Целта е бистра и буквална. Схемата е „Ние срещу Тях“.
Много по-коварна и лукава е „черната пропаганда“, когато изобщо не е ясно каква е целта.
Promised Land 2012 (Обетована земя) е филм на Гас Ван Сант с Мат Деймън в главната роля. Основната тема привидно е екологична. Фракингът, хидравличното разбиване на земни пластове с цел добиване на нефт и природен газ, е опасен.
Филмът обаче има друга цел. Платен е от Обединените арабски емирства, 7-ят по големина производител на петрол в света. А-хааа, вече се досещате.
Свързани публикации:
Това не е хибридна война, това е хибридно кино