Това не е хибридна война, това е хибридно кино

Последните години често гледаме хибриди. Художествени филми, оплодени от документални. Хибридите не са новост, но са на мода. Мода, която започва да ни ядосва.

Определението за документално кино е променливо във времето и историческия контекст. Една от основните характеристики е, че използва истински хора, а не професионални актьори. Друга е, че третира актуални теми и събития от политиката, културата, социалния живот. Трета, че е проучване, журналистическо разследване с камера, анализ с исторически извори.

Документалното кино преминава през 4 важни периода, които го модулират до това, което е днес. Първият е през 20-те години на 20 век, когато се ражда.

В СССР документалистиката – начело с режисьори като Дзига Вертов, е начин партията да достигне до масите неграмотни хора, за да създаде чувство за единност и колектив, чрез показване на „истината“.

Във Великобритания документалките са ПР акции на държавата. Например Night Mail 1936 показва как работят британските пощи.

Втората вълна за жанра започва през Втората световна война и кулминира около 60-те години. Промяната е свързана с намаляването на размера и теглото на камерата. Това дава възможност на документалистите да станат пряк участник в случващото се.

Трети повратен момент са 80-те, когато режисьорите започват да организират наличните „документи“ и материали в наратив. Разказ, белетристична форма със сюжет и персонажи. Започва масово използване на интервюто като техника.

Четвъртият ключов момент са 90-те, когато на мода дойде театралната документалистика. Аранжиране на кадъра, възстановки, драматични монтажи, цветови манипулации, саундтрак…

… научни и псевдонаучни експерименти, разиграване на драми, премълчаване, или изопачаване на факти, използване на сценарий, който има предварително мнение, и ясна политическа цел.

Една от филмовите тенденциите на 21 век е да се правят много – ама, много филми по истински случай. Но това вече не е достатъчно. Кинотворците искат произведенията им да са още по-истински.

American Animals 2018 (Американски животни), един от интересните филми тази година, започва с: „Това не е филм по истинска история. Това Е истинска история“.

Действието е прекъсвано от интервюта с младите мъже, по чиято история е сюжетът. Куриозно решение на режисьора, което поне на няколко места е тормозещо-ненужно. Достойнствата на филма са в игралната му част.

Стремежът към ултрареалност кара хибридите да използват „истински хора“, а не професионални актьори.

Сергей Айзенщайн избира хибридния подход за пропагандния си шедьовър Броненосец „Потёмкин“ 1925 (Броненосецът „Потьомкин“). Режисьорът е баща на техниката на „колективния герой“ или „типажа“, при която ролята е поверена на човек-стереотип, който не „играе“ себе си, а Е себе си. Постига се реализъм, натурализъм, истинност.

Това е и любим популистки похват на италианския неореализъм. Снимки на действителен терен, вместо във филмово студио. Използване на непрофесионални актьори от местното население.

По същия начин Камен Калев подбира истински хора за Източни пиеси 2009, включително за главната мъжка роля на Христо Христов, който е себе си и умира от свръхдоза към края на снимките.

Друг успешен пример е Gomorrah 2008 (Гомора) на Матео Гароне, който съчетава актьори и гангстери в антропологичното си изследване на неаполитанската мафия.

The Rider 2017 (Ездачът) вкарва в кадър реални каубои. Критиците го определят като „емпатичен шедьовър“ и „великолепен в своята неподправеност“.

Това е проблемът. Киното до голяма степен е „подправеност“, фалшификация, „24 лъжи в секунда“. Причината да използваме актьори е, че те са лъжци, някои гениални, а други направо луди. Но те показват, преувеличават и подчертават емоциите си по-добре от нас. А също казват репликите си ясно, отчетливо и въздействащо, без говорна патология.

Хибридните филми са жертва на смотолевени думи, измънкани изречения, изпелтечен диалог.

Клинт Истууд опитва да разиграе цял филм с истинските герои, които спират терористична атака във влак, пътуващ между Амстердам и Париж, на 21 август 2015. Опитът е провал. Сценарият е ужасен, но още по-ужасни са тримата мъже, които просто не са актьори. Това не е тяхната професия. Нивото е на ученическа пиеска. Не искам да гледам подобно нещо.

Хибридите създават чувството, че гледате риалити или репортаж, а не филм.

Heaven Knows What 2014 е толкова истински, че е по истинската история на истинската бездомница и истинска хероинова наркоманка в главната роля, която е намерена на истинска улица в Ню Йорк, докато е в истински ступор. Това не го прави добър филм. Американският художник от арменски произход Аршил Горки казва, че социалният реализъм е „бедно изкуство за бедни хора“.

Шон Бейкър е режисьор, който също обича хибриди. Непоносимият за мен, но любим на критиците Tangerine 2015 (Мандарина), е риалити заснето на iPhone 5S. Всичко е „твърде истинско“, за да ми е интересно.

Следващият опит на Бейкър The Florida Project 2017 (Пректът Флорида) е по-добър. Заради наличието на нещо като сценарий, естествеността на децата и заради професионалната кинематография. Филмът е примамливо красив.

Като изключим обаче ветерана Уилям Дефо всички останали пак са аматьори. The Florida Project 2017 е „болезнено човешки“, но Бейкър сам осъзнава, че играе на тънка граница, зад която това, което прави става шоу, посмешище, воайорство на маргиналите.

Целта на Бейкър е да докаже на зрителите, че и те могат да снимат филми. Всеки може да стане режисьор, сценарист, актьор. Дали?

Хибридите нямат конкретна история, а ако имат, тя се разводнява и губи.

Една от първите квазидокументалистики бе Kids 1995 (Хлапета). Филм отвратителен и отвращаващ, но с цел – да предпази младото поколение от СПИН.

Култов филм от същото време е Gummo 1997, нихилистичен цирк, менажерия от девиации и геномни мутации, експлоатирани като в зрелище на Ф. Т. Барнъм. Септичен реализъм, поднесен с артърски ефекти.

American Honey 2016 (Американски мед) е подобен филм, но за 21 век – омекотен и без насилие над животните. Той е в листата ни Най-добри филми за 2016, защото Благой и Галина го избраха. Но ние с Rozix сме критични към него, защото поема по пътя за никъде. Една от причините да харесваме киното е сюжетът, който има смисъл – за разлика от истинския живот.

Андреа Арнолд буквално събира актьорите от улици и паркинги. Саша Лейн, която играе главната героиня – Стар, е на плаж, когато е попитана иска ли да участва във филм. Отказва, защото си мисли, че става въпрос за порно.

Филмът е заснет „от ръка“ и с естествена светлина. Хората го харесват – „заради атмосферата“, но за мен тя е недостатъчна. 2 часа и 43 минути малтретираща фрустрация, която не бих гледал отново. Затова киното използва изкуството на монтажа, за да ни спести повтарящите се случки от баналното ежедневие.

Германският Western 2017 (Уестърн), който се развива в България, няма кохерентен сюжет или диалог. Режисурата на Валеска Гризбах създава очакването, че нещо ще се случи. Това помага на мълчаливия главен герой, който е без актьорски опит. Всички българи са документално достоверни. Такъв е и филмът, документално-политическа критика на германец към германското, на жена към мъжкото. Можете ли да го гледате – разбира се. Ще се влюбите ли? Ще го запомните ли? Съмнявам се.

Бодлер определя реализма в изкуството като „война срещу въображението“. Хибридите не са кинематографично изживяване, а пасивно-агресивен репортаж, чиято цел е да ви разбие сърцето. Те обективизират реалността, до степен на фетиш и даже парафилия. Колкото по-истинско е нещо, толкова по-истина е то. В един от бележниците си Ницше написал: „Имаме изкуството, за да не умрем от истината“.

Свързани публикации:

Не бих желал да живея в свят без лъвове – портрет на Вернер Херцог

Реален сапун