Мънкане, шептене, мрак

Не съм Джак Никълсън. Не съм Брандо. Но и аз мънкам. Казва в едно интервю Бенисио дел Торо.

През 2013 шефът на BBC Тони Хол сподели, че организацията му трябва да направи нужното, за да спре актьорите, които мърморят. Никога преди това толкова много хора не са старали да бъдат разбирани от толкова малко. Не бива да забравяме – добави той – че имаме публика.

Съвременните актьори смятат, че ако са с дикцията на Джон Гилгуд, Ричард Бъртън или Питър О’Тул зрителите няма да ги харесват, защото ще звучат ретро. Не знам дали ще са ретро, но със сигурност ще бъдат разбирани.

Наскоро гледах отново Lincoln 2012 (Линкълн), но без субтитри и се учудих колко малко разбирам. Не. Не оглушавам. Актьорите шептят, шушукат, мълвя и мърморят. А на заден план почти през цялото време се чуват стъпки, коне, вятър, скърцане на дюшеме или ненужна, мелодраматична музика…

Според проучване на The Stage от 2016 – 78% от зрителите смятат, че актьорите мрънкат и сдъвкват репликите си. Имаше майтап, че Taboo 2017- (Табу) – сериалът на Том Харди, има нужда от субтитри за Великобритания. Майтапите са реалност, защото Netflix предлага английски субтитри за англоговорящата аудитория и повечето хората си ги пускат.

Всичко започва с Марлон Брандо

Ако сте гледали Брандо, ще разберете, защо толкова много актьори смятат, че е „най-великият“.

Той е красив и магнетичен, но също истински, и непредвидим. Когато гледате филм – казва Брандо – и видите, че главният актьор тръгва да излиза от стаята, но забавя крачка пред вратата – автоматично очаквате да се обърне и каже нещо важно. И той спира, обръща се и казва нещо важно. Това е лошо кино. Когато играете трябва постоянно да изненадвате зрителя, да го държите на тръни. Ако очаква да ударите отляво, ударете го отдясно.

Този див, стихиен начин на игра е новост и като всяка новост привлича вниманието, запомня се, въздейства. За съжаление в късната част на кариерата си Брандо се превръща в 140-килограмова примадона. Закъснява, капризничи, не си знае репликите. Затова, а и нарочно шепне и заваля, заеква, пелтечи.

Ролята на Вито Корлеоне в The Godfather 1972 (Кръстникът) му носи Оскар, но и става карикатурно клише. Той е почти неразбираем в Apocalypse Now 1979 (Апокалипсис сега). Много актьори обаче го имитират, защото го намират cool.

Шептиш, ако си мачо

Силвестър Сталоун, Кийфър Съдърланд, Джеф Бриджис и Вин Дизел са трудни за разбиране.

Сам Уортингтън е почти недоловим. Звучи като откъс от комедия.

Понякога работи, защото е част от характера и обстановката. Като Брад Пит в Snatch 2000 (Гепи).

Но често е дразнещо – като късния Джони Деп, който бавно, но сигурно се превръща в логопедично копие на Кийт Ричардс.

Мърмориш, ако си истински

Ужасната тенденция в съвременното кино всичко да е реалистично, позволи нахлуването на много хора, които не са академично подготвени актьори.

Ще ви поздравя, ако разбирате какво казва Трейси Морган или Къртис Джаксън III, известен още като 50 Cent.

Идеята, че е по-важно да се себеизразиш, отколкото да владееш „някаква си техника“ дори има собствен жанр. Натурализмът е в сърцето на mumblecore, течение в независимото кино, което влияе и на мейнстрийма.

Играта е сведена до „реакция на импулси“, импровизация, която естествено води до нарушаване на речевия ритъм, накъсване, заекване, засичане, разбъркване, говорене с пълна уста, дърдорене на фона на „автентични звуци“ от средата. Ефектът е реализъм, който ви изпълва с желанието да шамаросате героите.

Аналог на вербалната непроницаемост е визуалната такава

Не знам дали ви прави впечатление, но освен че става глухо, съвременното кино става и сляпо.

Живеем във време, в което е трудно да заснемете нещо грозно. Въпреки това, режисьорите предпочитат да ни направят не зрители, a неволно присъстващи на случка в тъмното.

Тъмнината прикрива гнусното 3D или евтините декори.

Но по-често е творческо решение и мода. Идеята е, че филмът става инстантно по-драматичен, сериозен и внушителен, ако е мрачаен. Така е, ако сте Дейвид Финчър или Кристофър Нолан, но те са си научили урока и „владеят техниката“.

Киното е изкуство на въздействието. Комбинация от звук, реч и картина, чрез които се ражда история. Зрителите искат да открият тази историята, да се потопят в нея, да я направят своя. Помогнете им да го направят или поне не им пречете.

Свързани публикации:

6 дразнителя в модерното кино
Маниери, тикове и фасони – нещата, които обичаме да мразим в тези актьори
14 актьора, болни от доброта
Не реви!

И за край… What?