Спомен за мъжа, който не можеше да забравя и други паметни моменти

Спомняте ли си, последния път, когато забравихте името на човека, с когото разговаряте? Не се досетихте за думата, която искате да използвате? И къде сложихте ключовете, които държахте преди малко?

Празнотата, която изпитахте ви разтревожи, ядоса, уплаши, накара ви да се чувствате безсилни. В такива случаи сме готови да завиждаме на хора като Соломон Шерешевски.

Руският репортер нямал нужда от молив и тефтер, той помнел. Помнел цели книги – дума по дума, могъл да рецитира списъци с цифри, които е чул преди 15 години, да охлади лявата си ръка, докато си спомня за лед и да загрее дясната, докато си спомня за огън. А също да се изпоти – без да се движи, само от спомена за тичане. Какво предимство, ако мразите фитнес.

Може би си мислите, че Шерешевски е използвал невероятната си памет, за да стане милионер, детектив и супергерой. Но той бил отнесен, някак си глуповат и дори изгубил работата си на репортер, за да стане пътуваща атракция. Един от бащите на неврологията Александър Лурия изследвал изумителните му способности и открил, че човекът, чиято памет „няма граници“, страдал от ужасяваш недъг – не могъл да забравя. Без тази способност ще полудеем.

Лурия си спомня, че известният му пациент бил около 20-годишен. „Бях на 37, когато се запознахме“ – спомня си Шерешевски. Това е още една особеност на паметта. Тя не само филтрира спомените, но и ги модулира. Те не са филм или цветна фотография. В главите ни няма точно копие на случилото се, а всеки път се опитваме да го възстановим по отделни елементи. И всеки път, то е малко по-различно. Така всички ставаме честни лъжци.

През Втората световна война Япония успява да плени 140 000 съюзнически войници. Между заловените има лекари, които наблюдават странно поведение сред лагерниците. Много от тях са изтощени, апатични, губят равновесие, имат урина с „цвят на силен чай“. Лекарите предполагат, че жестокостта и преработването имат отношение, но също и диетата.

Пациентите „схващат“ хумор и могат да играят шах, но започват да си измислят. Явлението се нарича синдром на Вернике-Корсаков и често се наблюдава при алкохолици. Причината е недостиг на витамин В1. Дефицитът предизвиква енцефалопатия. Страдащите губят спомените си, затова си измислят. Те не осъзнават, че лъжат и са напълно убедени в лъжите си.

Амнезията е състояние, при което нямаме достъп до „директориите“ си от спомени. А те се съхраняват в различни части от мозъка. Малкият мозък например се грижи за двигателната памет. А личните спомени се съхраняват в хипокампа. Така природата ни дава шанс – ако нещо се изтрие на едно място, нещо да остане на друго.

Саманта Кейн (Джина Дейвис), Джейсън Борн (Мат Деймън) и доктор Мартин Харис (Лиъм Нийсън) страдат от ретроградна амнезия. Те губят автобиографичната си памет, но не и процедурната си памет – нещата, които правим автоматично: ходене, тичане, хранене, лична хигиена, а в техния случай и всички умения на обучени агенти и професионални убийци.

Хенри, героят на Харисън Форд в Regarding Henry 1991 (Относно Хенри) страда от същото, след като е прострелян в главата. Но неговата амнезия е по-реалистична, той губи (за известно време) способността да се движи и говори.

Героите на Гай Пиърс в Memento 2000 (Мементо) и Никол Кидман в Before I Go to Sleep 2014 (Преди да заспя) имат антероградна амнезия. При нея пациентът губи способността да формира нови спомени.

Паметта е любима тема в киното, защото прави сюжетът интересен. Чрез нея могат да се изследват теми като идентичност, съдба, време, любов, предателство, загуба…

Алфред Хичкок избира Ингрид Бергман за ролята на лекар в психиатрия. В Spellbound 1945 (Омагьосаният), тя ще се опита да „пробие“ амнезията на младия си колега д-р Антъни Едуардс (Грегъри Пек), който е убеден, че е убил истинския Едуардс и е откраднал неговата самоличност. Двамата трябва да влязат в света на кошмарите, за да разберат истината. А той е дело на Салвадор Дали.

Любим похват за драмите са потиснатите спомени. Герои, които израстват, мислейки, че имат добро семейство, но нещо отключва паметта им и възстановява травмиращата истина.

Този мит-хиперболизация е свързан с вярата, че хората – особено децата, подсъзнателно  забравят болезнени изживявания. Но има доказателства, че тези спомени могат да бъдат внушени от терапевти или други хора.

Изследване на Американската психологична асоциация показва, че мнозинството от жертвите на сексуално насилие си спомнят случилото се. А също, че е възможно да се конструират убедителни псевдо-спомени за събития, които никога не са се случили.

Главният герой в 36 Hours 1965 (36 часа) е заблуден, че има амнезия, че не си спомня нищо от периода 1940-1950, че се е оженил за жена, която сега не разпознава.

Страхът, че може да сме направили нещо чудовищно, което да забравяме, но което ни контролира е в основата на хорър класиката An American Werewolf in London 1981 (Американски върколак в Лондон). Дейвид забравя ужасиите, които прави вечер.

Дълго време déjà-vu е доказателство за прераждане и спомени от отминали животи. Днес предполагаме, че чувството се дължи на моментен химичен дисбаланс. Когато случващото се бъде обработено от част на мозъка, която по принцип се грижи за спомените, тогава получаваме характерния привкус на вече изживяно.

Феноменът може да бъде предизвикан изкуствено, чрез лекарства и е характерен за хора страдащи от темпорална епилепсия.

По-забавен прочит на паметта е Разсеяният професор. Стереотипен герой, фокусиран в работата си, който забравя имена, посоки, места, губи връзката в разговора и винаги търси очилата си, които винаги са на челото му. В този случай пропуските се дължат на липсата на внимание, когато трябва да се извърши запис в картотеката със спомени.

Предимството на лошата памет – пише Ницше – е че човек може да се радва няколко пъти на една и съща добра новина. Рибката Дори страда от загуба на краткотрайна памет, което обяснява лъчезарния й, въодушевен характер. Тя открива света като нов всеки път.

Идеята, че рибите си спомнят 3 секунди е мит. Можете да научите аквариумите си рибки да разпознават цветове и форми, да се ориентират в лабиринти, да очакват събития. Но в реалността има пациенти, които приличат на Дори.

Английският диригент Клайв Уеринг е наричан „човекът с 30-секундна памет“. Клайв прекарва тежък менингит на 46-годишна възраст и губи семантичната си памет. Не прави разлика между думите „дърво“ и „клепач“ например. Би могъл да изяде цял лимон, сякаш яде ябълка, защото всъщност не знае какво яде. Той губи и краткотрайната си памет. Подобно на Дори – без да губи съзнание, той е сигурен, че току що се е събудил. Той разпознава себе си, познава и съпругата си, но през няколко минути изпада във възторг, че му е дошла на посещение в болницата.

Един от почитателите на теориите за мозъка и паметта е фантастът Филип К. Дик. Тotal Recall 1990 (Зов за завръщане) е базиран на един от разказите му. Дъг Куейд (Арнолд Шварценегер) неочаквано разбира, че спомените му са подменени, чрез имплантиран в главата му чип. Възможността избирателно да трием спомени или да записваме динамичната си памет върху статичен носител остава за бъдещето.

Ние сме повече от поредица от спомени. Ние сме сетива, чувства, мисли, възприятия и морал. Спомнянето е творчески процес, при който мозъкът ни преработва, пренаписва, преправя и префасонира спомените ни, за да оформи идентичността ни и ни убеди, че съществуваме.

Свързани публикации:

Mulholland Drive 2001
Светът на илюзията
Как съдите другите?