Гари Джонсън е банален университетски професор по психология и философия. В извънработно време, той е най-търсеният наемен убиец в града. Клиентите му са различни: богати съпруги, които мечтаят да станат богати вдовици, завистливи рапъри, фермери, лихвари, търговци на наркотици, селтаци и граждани, лунатици.
Пред тях Гари дефилира като герой от любимите им филми. Като представата им за наемен убиец. За едни е руска мутра, облечена в кожени дрехи. За други e хомосексуалист – с английски акцент. За трети е Патрик Бейтман, американски психар.
Наемните убийци са фантазия. Фантазия, която се е превърнала в реалност, благодарение на книгите, игрите, телевизията и киното. След 50 години облъчване, хората вярват, че има офис, номер или имейл, на който да си поръчате професионална осмъртителна услуга. Грешат. Господин Джонсън не съществува, той е илюзия, примамка, стръв под прикритие, полицейски капан.
Гари открива, че е изключителен в преобразяването. Естествен талант в трансформацията, гений в мимикрията. Планът работи, десетки залепват в полицейската паяжина. Началникът е доволен – бележим успехи.
Но един ден Гари, който играе Рой – магнетичен, мистериозен мъжкар професионален убиец, изваден от чиклит роман, среща Жената.
Мадисън е Instagram красива и жертва на домашно насилие. Професионалната среща става непрофесионален флирт, флиртът прераства във връзка, връзката в любов, а любовта в престъпление.
Преди да продължа, нека отметна нещо важно – не харесвам филмите на Ричард Линклейтър. Гледам съм 13 от предишните му проекти. Ако IMDB не лъже, средната ми оценка за тях е 4,92… от максимално възможна 10. Най-високо съм оценявал анимациите му. Apollo 10 1/2 2022 дори е в списъка ни с Най-добри филми.
Защо не харесвам Ричард Линклейтър? Има няколко причини. Основните са:
Темпото и структурата на сюжета. Филмите на Линклейтър се отличават с меланхолично-флегматичния си характер. Режисьорът е сред създателите на hang out киното. Героите му буквално се разхождат, висят, чакат, седят, лежат докато дърдорят, бърборя, дрънкат, бръщолевят и плямпат. Това не е добро кино, може би е добър театър или радиопиеса, роман, но е слаб чай кино.
Темите, които избира Линклейтър са еднообразни, всекидневни, отегчителни и безинтересни – поне за мен. Буря в чаша вода, слон от муха, а също много шум за нищо. Както казва Кевин Смит (цитирам по памет): Линклейтър ми доказа, че филмът може да е за нищо, което ми даде надежда, че и аз мога да стана режисьор.
Претенцията е, че Линклейтър е някакъв интелектуален връх. Автор на „кино за зрели ценители“. Претенцията е подкрепяна както от критиката, така и от специфична група фенове, които се изживяват като пазители на портите на американския интелектуализъм.
Според мен, трактовката на Линклейтър е лишена от дълбочина. Филмите му са гимназиални. Той е юноша бледен, който тепърва е прочел „нещо от Ницше“, открил е Сартр и Камю и „това го е шашнало, брааат“! И аз водех псевдоинтелектуалните разговори, когато бях на 18, но Линклейтър е на 63, браaaт!
Вече знаем, че не харесвам Ричард Линклейтър, но нека кажа какво харесвам в последния му филм.
Харесва ми истинската история, на която е базиран. Линклейтър я прочита в списанието Texas Monthly, броят от октомври 2001. Тя е за напълно истинския Гари Джонсън, който работи като примамка под прикритие в Хюстън. Гари се вживява във всяка своя роля. Използва перуки, грим, колоритни костюми. Линклейтър се впечатлява от характера, но дълго време не знае какво да го прави.
Апропо, това е вторият случай, в който режисьорът използва история на журналиста Скип Холандсуърт. Първият път е Bernie 2011 (Бърни), биографичната черна комедия, за пухкавия и чаровен Бърни Тийд, който става убиец.
Харесва ми, че е черна романтична комедия. На помощ идва Глен Пауъл, актьорът в главната роля, който – заедно с Линклейтър, написва сценария. Именно на актьора дължим завоя към нещо по-раздвижено, от обичайните „женски“ ром-комс и научнопопулярната философия на Линклейтър, чиято следа остава и тук. Макар да е романтичен, филмът не е захаросан.
Харесва ми, че Глен Пауъл се наслаждава на това, което прави. А той прави много. Героят е голямо платно, на което актьорът да разгърне актьорската си палитра. Критици наричат това „новаторско“ и „оригинално“, но те или не са гледали достатъчно филми, или лъжат. Макар Пауъл да е добър, не бих сложил изпълнението му в топ 10 подобни.
Джеймс Макавой изиграва – брутално яко, шест различни персонажа в Split 2016 (На парчета). Робърт Дауни Джуниър е страхотен – както в Tropic Thunder 2008 (Тропическа буря), така и (само от трейлъра) в The Sympathizer 2024, където е пет характера. Майк Майерс създава няколко героя – в поредицата за Остин Пауърс, които до днес са мимове. Джим Кери гори в Man on the Moon 1999 (Човек на Луната) и е незабравим в Lemony Snicket’s A Series of Unfortunate Events 2004 (Лемъни Сникет: Поредица от злополучия). Тилда Суинтън е три различни героя в Suspiria 2018 (Суспирия).
Вал Килмър и Сам Рокуел правят подобни герои на Гари Джонсън, съответно в The Saint 1997 (Светецът) и Confessions of a Dangerous Mind 2002 (Самопризнанията на един опасен ум). Кейт Бланшет е 13 различни жени в Manifesto 2015 (Манифест). Мога да продължа, а трябваше да започна с Еди Мърфи.
Играта с идентичности нито е нова, нито е „брилянтен филм ноар“. Виждате ли, критиката отново прави услуги на Линклейтър. Винаги ще има симпатични любимци, които получават повече от заслуженото.
Мнението ми в едно изречение:
Задоволителен филм, чиито златни моменти са комбинацията от екшън, черна и романтична комедия.