American Fiction 2023 (Американско четиво) е сатира, режисирана от дебютанта Корд Джеферсън. Той адаптира романа „Изтриване“, на Пърсивал Еверет. Адаптацията е умна, смешна, майсторски изиграна, прекрасно озвучена. И… спечели Оскар, преди два месеца.
Главният герой е професорът по английска литература Телониъс „Монк“ Елисън. Той е написал няколко изискани, интелектуални романа, които са приети от умната публика. Монк вярва в качеството, а не в количеството. Издателят му обаче има нужда поне от някакво количество, та да продължи да му плаща.
Заварваме Монк на границата на прегряването. Той е вулкан, който всеки миг ще започне да бълва огън и жупел. Лекцията му за литературата на Юга е прекъсната от студентка със синя коса, която му казва, че се чувства заплашена от думата „негър“, която е написана на дъската зад гърба му. Монк обяснява, че думата е исторически факт, който ще срещаме често, заедно с архаични мисли и убеждения, които – като възрастни хора и изследователи, трябва възприемем и разберем. Студентката избухва в инфантилен пристъп и напуска класа. Виждате ли, тя е бяла, а той е чернокож.
Монк се дави в море от посредственост, фалшива порядъчност и бездарна амбиция. Бушонът гръмва, когато дебютният роман на чернокожата Синтара Голдън, We’re Lives In Da Ghetto, става бестселър и културна сензация. Книгата е написана на ебоникс, социалният диалект на гетото. Това е не просто оскърбително за професора, това е безобразие.
Елисън е ударен от веществено-материалния характер на обективната реалност, когато сестра му умира изненадващо, а майка му е диагностицирана с ранен стадий на Алцхаймер. Професорската му заплата е недостатъчна, за да запълни внезапния финансов кратер. Монк е убеден от литературния си агент да напише комерсиална книга.
След порядъчна доза уиски и като майтап, той сглобява My Pafology, което е pathology, но написано от необразован жител на гетото. „МоЙта патАлогия“ е пълна с клишета и стереотипи, мизерия, насилие, ревливи монолози, вулгарни диалози, мелодрама, баналности, тривиалности, плоскости, и тъпизми. Издателите я обикват.
За да ги откаже, Монк сменя заглавието на FUCK. Книгата е номинирана за национална литературна награда. Професорът се сблъсква с абсурда: Колкото по-тъпи неща пиша, толкова повече пари правя. Какво се случва?!!
American Fiction 2023 е пълен с иронични апострофи и хапливи реплики. Запомних – без да се напрягам, няколко. Като диалога на журиращите писатели:
– Хората са работили усилено върху тези книги и ние трябва да уважаваме труда им.
– Усилието не изисква уважение. Хората са работили усилено и за Третия райх.
Или: Никой в Холивуд не чете. Хората си имат асистенти, които четат и после им изготвят обобщения. Целият град се крепи на резюмета.
Яка е сцената, в която агентът на Монк му обяснява реалността на издателския бизнес, чрез три бутилки Johnnie Walker.
Виж, червеният етикет е 24 кинта. Черният етикет е 50 долара. Синият е 160. И трите са произведени от една компания. Червеното е гадно. Черното е по-малко гадно. Синьото е добро. Но малко хора купуват синьото, защото е скъпо. В края на деня, повечето хора искат просто да се напият. Твоите книги са син етикет. Добри са, сложни, умни. Но не са популярни, защото повечето хора искат нещо лесно. Дойде време да напишеш червена книга. Няма да е голяма литература, но ще задоволи нуждата на хората. А най-хубавото е, че за разлика от Джони, ти може да използваш псевдоним. Никой няма да разбере, че ти си направил червения етикет.
Много, за да не кажа мнозинството, американски зрители и критици категоризират American Fiction 2023 като филм за расата. Според мен, филмът е повече. Той е за културата, коментар за нейната комодификация. Саркастично наблюдение за комерсиализацията на литературата и житейската реалност на посредствеността.
А също, трудностите на интелигентните да бъдат членове на стадото – независимо от цвета на руното им. Нелепостта на живота, която е еднаква за всички ни.
Достойнство е настроението. Филмът е chill. Дума, която не може да бъде преведена директно на български и означава поне 10 неща на английски.
Chill може да е разходка в парка, но също отпускане до камината. Chill е някой готин, който не се напряга да е такъв. Chill е спокоен, но и безметежен, кротък, непринуден, гладък, безоблачен и плавен. Chill е лодка, която се носи по тиха река. Слънчевите лъчи галят периферията на шапката ви. Въздухът е свеж, но не студен. Птиците пеят, а не цвърчат. В душата ви грее усещането, че всичко ще бъде наред. Усещане, което е наложително и належащо, за кресливото време в което живеем.
Това приятно усещане е създадено не само от текста, но и от прекрасните актьори. Джефри Райт – в ролята на Телониъс Елисън, е чудесен. Саундтракът е повече от подходящ. Оригинални джаз композиции – на Лаура Карпман, които оживяват, закачливо се заиграват или плачат, заедно с героите.
Отново, филмът е по-далеч от Malcolm X 1992 (Малкълм Екс), по-близо до Trading Places 1983 (Смяна на местата), Midnight in Paris 2011 (Полунощ в Париж) и The Square 2017 (Квадратът).
Негови братя и сестри са: The Big Lebowski 1998 (Големият Лебовски), The Straight Story 1999 (Историята на Стрейт), френският The Intouchables 2011 (Недосегаемите), The Secret Life of Walter Mitty 2013 (Тайният живот на Уолтър Мити) и особено The Holdovers 2023 (Останалите), на Александър Пейн.
Центърът на тези филми са въпросите за идентичността, трудностите на живота, самотата, приятелството, абсурда на съществуването, намирането на смисъл, топлината на човешката усмивка.
Мнението ми в едно изречение:
Сатира с елементи на драма, която се интересува повече от съединението на общочовешкото, отколкото от разединението на културните войни.
P.S. Краят можеше да е по-добър.