Историята на Вилхелм Уолъс и Уилям Тел

Един мъж се изправя срещу тиранията, за да обедини цял народ. 

В сърцето на повечето „антички“ нации има мит. Древно сказание, което обяснява началото. Откъде сме дошли? Кои сме? Какви трябва да бъдем?

Англичаните имат „Крал Артур“, французите – „Песен за Роланд“, германците обичат Зигфрид, поляците – Лех, всички знаем за Ромул и Рем. Китайците вярват в Хуан ди, който е отец на историята им, но и баща на музиката, азбуката, архитектурата и времето (или поне календара). 

Митичните лидери символизират свобода, равенство, братство, сила и справедливост. Те са умни, бързи, хитри, но честни. Избрани са от съдбата или някое божество, винаги имат връзка със земята, и природата. Често са аутсайдери, живеят извън града или обществото, носят бунта в душата си. Те не започват войната, но винаги печелят. 

Историята на Вилхелм Тел е ключова за възникването на Швейцария. Смесица от Робин Худ и скандинавската митология, тя разказва за смел мъж – ловец, който живее свободно в красивите планини. Един ден, докато минава през Алтдорф, днес курортен град, той – както всички швейцарци, е накаран да се поклони… на шапка побита на кол. 

Шапката символизира властта на Хабсбургите (австрийците поробители). Гордият планинец отказва да се преклони. Геслер, злият управител на областта, наказва Тел, чрез садистично изпитание. Героят трябва да простреля ябълка, поставена върху главата на собствения му син.

Детето (невинност, наследство, любов) е принесено в жертва, направено е част от морална дилема. Като Агамеемнон и Ифигения, Авраам, и Исак. Макар да се справя с изпитанието, нашият герой е арестуван, но успява да избяга – със скок, провидението се намесва, за да му помогне. Цялата несправедливост прелива чашата на нормалните хора, които забравят междуселските кавги и се обединяват, за да извоюват независимостта си.

William Tell 2024 (Вилхелм Тел) е евро-американска копродукция. Режисьор е Ник Хам, той е автор и на сценария, но скромно посочва като водещ сценарист Фридрих Шилер, който написва пиесата „Вилхелм Тел“, през 1803.

Хам е силно повлиян от други филми. Особено от Braveheart 1995 (Смело сърце), на Мел Гибсън. Епичната екшън-романтика е очевиден модел, за скелето на William Tell 2024. Дивата, тучна природа, калта в краката на поробените прадеди, самотният герой, който ги обединява.

William Tell 2024 не е „хубав филм“, макар да разполага с хубави актьори – Бен Кингсли, Джонатан Прайс и Голшифте Фарахани. Той е пример, защото такива филми не се получават.

Господа, не се ли приемате прекалено сериозно?

Предполагам, че пиесата на Шилер е написана на старомоден, „елитен“ немски език. Съответно, тя е адаптирана от Ник Хам на помпозен, псевдошекспиров английски. Според него този избор прави нещата „истински“ и „старовремски“, но веднага създава проблем, защото филмът става театър. 

Ситуацията се забатачва още, когато тези реплики са дадени на актьори, които нямат опит с Шекспир, a дори им липсва усет за музиката на езика. Бърз пример: Macbeth 2015 (Макбет) на Джъстин Курцел, в който Марион Котияр се мъчи във всяка фраза. Чак ти става жал. 

Ерата на великите декламатори: сър Джон Гилгуд, сър Лорънс Оливие, сър Иън Маккелън, Ричард Бъртън и Джуди Денч, приключи. Няма съвременни титани, които да доставят – естествено, елегантно и кадифено, засукани, поетически фрази на английски език, тъй че да си помислим, че ги раждат пред нас. Ерго, всичко е изкуствено, статично и нелепо. Актьорите викат репликите, преиграват дилетантски. 

В този вариант, Тел е характер-клише: Завърналият се ветеран. Герой-стереотип, от множество военни драми и второкласни екшъни, от 80-те и 90-те. Основният принцип на този троп е, че старият войн неизбежно ще бъде призован, за да използва уменията си отново. В зависимост от жанра, той може да открие, че родният му град е завладян от престъпници, чудовища, извънземни или… англичани. Той ще откаже да се замесва, защото познава „истинския ад на войната, момче“. Мъжът задължително страда, ако не от посттравматичното стресово разстройство, то поне от кошмари и видения.  

Вилхелм Тел – изненада(!), е бил… кръстоносец. Както се досещате, това е малко вероятно, но с малко фантазия е хронологически възможно. Походите приключват две десетилетия, преди събитията, които гледаме. 

Копирането на модерни състояния и концепции върху хора, които са живеели 700 или 2700 години преди нас, се нарича презентизъм. Артистична заблуда, философска измама и научна грешка е да се прилага модерен западен мироглед и култура, към коренно различни рамки за страдание, смелост, страх и идентичност. Един от великите презентисти, от студентските ми години, е Мишел Фуко, който фалшифицира историята и изопачава концепции, за да доказва теориите си.

Дами, престанете да прецаквате киното!

В продължение на горното – Швейцария разрешава на жените да гласуват… през 1971. Демек, през 20 век или 34 години след България, или 67 години след Финландия. Историята на Тел е от началото на 14 век. Тогава жените са били собственост на баща си, а след това на съпруга си. 

Единственият шанс жена да „бъде себе си“ – и то само в големи градчета и „прогресивни“ места, е тя да остане вдовица, като наследи земите, бизнеса или дюкяна на мъжа си. 

В William Tell 2024 жените са говорителки, предводителки, организаторки, революционерки, боркини за свобода. 

Разбира се, Вилхелм не е „самотен герой-ветеран”, той има съпруга. И защото е филм за „модерната аудитория“, тя – жената, е кафява. Расисти ли сте, ако го забележите? Расисти сте, расисти!  

Тел си е довел момиче от Светите земи. Има описани случаи на кръстоносци, които се завръщали с жена, тя (най-често) е прислужница или роб. Ролята на съпруга е била възможна, ако е гъркиня, арменка или сирийка-християнка, каквато съпругата на Тел (във филма) не е. Но това е филм за „модерната аудитория“, съответно трябва да е пълен с анахронизми, утопия и ухрония.

Мнението ми в едно изречение: 

Митология за новото поколение, с усет за любителска театрална формация.

Трейлър

Свързани публикации:

Най-лошите изпълнения, на класически герои 

Робин Худ на максимус