Подслушах този разговор, докато обядвах в приятен ресторант.
Той: Значи, нали разбираш? То такова, сеша’с ли се?
Тя: Ние сме възрастни хора и т’ва сме го играли.
Той: ‘щото не искам, нали, да има некакви неща. Обаждат ми се, викат „ела“, аз отивам и после – цък, нали… А, тя требваше бам-бам, а не да праи такива неща…
Тя: Съгласна съм, съгласна!
България е рай за паралингвистите. Параезик e нелексикалният компонент на общуването. Например интонация, височина и скорост на говорене, звуци, жестове, изражения, погледи, намигвания. Българите успяват да превърнат говоренето в невербална комуникация. Фатична реч, базирана единствено на вметнати части и звуци. Тц-тц-тц, нали?
В стотиците години османско робство/владичество/присъствие думите имат не само значение – те носят риск. Този риск става още по-голям, по времето на комунизма, когато съседите, приятелите и кръвните ти роднини са агенти на авторитарния режим. Кажи нещо забранено – даже виц, ще загазиш.
Същите процеси протичат в глобалното дигитално пространство. Ако кажете нещо нередно, ще бъдете демонизирани, „демонетизирани“ или направо изтрити. За да избегнат тези последствия, създателите на съдържание и обикновените потребители започнаха да променят начина, по който говорят.
Хората използват омофоничното “Sewer slide“, вместо “Suicide”/самоубийство. “Killed”/убит се трансформира в “Unalived”/неживнат. “Rape”/изнасилване става “Grape”/грозде.
„Любими“ са ми креативните начини, по които историческите канали в YouTube говорят за Адолф Хитлер, без да казват Адолф Хитлер, за да запазят рекламодателите си: „Сърдит мустакат мъж“ или „Австрийски художник от 1940“. На пръв поглед е абсурдно, но тази лингвистична промяна разкрива нещо по-дълбоко. Нашият публичен дискурс тихо се променя, от невидимата ръка на корпоративните алгоритми за модериране.
Възходът на алгоритмичния евфемизъм
Новият начин на говорене е смесица от автоцензура и стратегия за оцеляване в дигиталната среда. В платформи като YouTube, TikTok и Instagram, където видимостта и монетизацията зависят от това дали ще се вместите в неясните „правила на използване“, хората се научават да огъват езика си.
За разлика от традиционната цензура, която идва от правителства или идеологически сили, тази е по-мъглива. Aлгоритмичната цензура се налага не от хора, а от системи с изкуствен интелект, обучени да отбелязват „опасни“ или „чувствителни“ термини, или образи.
Дори Prozekcia! И ние (преди време) бяхме алармирани от алгоритъма, че сме лоши и опасни, ако продължаваме – ще бъдем изтрити. Причината беше визуална. Плакат на световноизвестния фотограф, артист и преподавател Ричард Билингам. Той – в нашия контекст, е режисьор на социалната драма Ray & Liz 2018. Виждате опасния кадър по-горе. За машината контекстът е без значение. И тъй като системите са непоследователни и непрозрачни, хората започват превантивно да цензурират себе си.
Склонността на американската култура да подменя истинските думи с фалшиви е забелязана от Джордж Карлин, един от най-любимите ми комици. Този модерен философ се сблъсква със света на евфемизмите, когато е на девет. „Лельо, имаш бенка на лицето“ – забелязва момчето, но бързо е поправено, че бенката/mole не е бенка, а „красив белег“/beauty mark.
Американците имат проблем с реалността – пише Карлин в една от книгите си – те предпочитат да избягват истината и да не я гледат в очите. Следствие е на това, че „сме дебели и проспериращи, и живеем твърде удобно“. Колкото по-дебели ставаме, толкова този проблем се задълбочава. „Дебелите“ американци се превръща в: „пълнички“, „пухкави“, „с големи кости“, „гравитационно предизвикани“ и „телесно позитивни“.
Когато подкопаваме езика, намаляваме способността ни да мислим ясно и да говорим честно. Заместването на „изнасилване“ с „грозде“ е смешно, но то превръща бруталното преживяване в нещо абстрактно – почти карикатурно. Избягваме дискомфорта, но създаваме дистанция, дехуманизираме ситуацията, превръщаме я в лабораторно, механично изживяване.
Отново Карлин, преди повече от две десетилетия, прави прогноза, че няма да се изненада, ако жертвите на изнасилване станат… „неохотни рецепиенти на сперматозоиди“.
Защо това е важно?
Тиха и скрита, под булото на „стандарти за сигурност“ и „безопасността на марката“, тази цензура прави истината неизразима. Дигиталният обществен площад става мол – полиран, контролиран, безмилостно безобиден и подчинен. Извинете, оптимизиран. Сеша’с ли се?
Свързани публикации:
Човекът срещу системата – филми за бунт, съпротива и свобода