В Китай има почти 1000 кина повече, отколкото в САЩ. Очаква се броят им да продължи да нараства, а оборотът от тях да премине $15 милиарда – до края на десетилетието.
Китайските филми доминират китайските киносалони. Една от причините е, че държавата ограничава показването на чужди. Друга е вкусът. Масовият китайски зрител предпочита да консумира патриотични, батални епики и/или визуални спектакли със съмнително CGI.
Едва 2% от китайските филми успяват да привлекат публика извън страната. Този пост е за три от тези заглавия.
Long Day’s Journey Into Night 2018
История на мъж, който се връща в родния си град, заради погребението на баща му. Мъжът е сам, развел се е, няма деца, загубил е и най-добрия си приятел.
Малка снимка, която открива зад часовник, ще му напомни за първата му любов. Спомените за нея ще го тласнат към детективско пътешествие между настояще и минало, между реалност и сънища.
Пътешествие, което завършва с едночасов, непрекъснат и възхитителен кадър, заснет с 3D камера. Макар оригинално използван 3D ефектът не е решаващ. Красотата е в просъницата, усещането за съновидение и блян.
Препъни камък за вниманието е несвързаният и често разпокъсан разказ. Често няма да знаете какво се случва, това важно ли е, сега ли е или е спомен.
Не знам дали сценаристът и режисьор Бай Ган е гледал филми на Дейвид Линч и Фелини…
…дали е чел „Големите надежди“, „Великият Гетсби“ или Хемингуей…
…дали харесва последния кадър на Inception 2010 (Генезис), но филмът му ще ви накара да си спомните за всички тези неща.
Силата му е бракът между приказен реализъм и психоанализа, която – макар рационално трудна за разбиране, ви омагьосва емоционално.
Ash Is Purest White 2018
Е модерна – почти шекспирова, романтична трагедия, която се развива в периода от последните 20 години. Филмът проследява отварянето на Китай, натрупването на капитали, огромните промени в технологиите и архитектурата.
Фокусът е връзката между мъж и жена. Той е провинциален мафиотски бос, а тя е неговата приятелка. Двамата властват в депресивно-бедно миньорско градче. Нещо се случва и жената отива в затвора, а когато излиза светът е неузнаваем.
Градовете, пътищата, улиците, даже планините и реките са трансформирани, различни. Всичко е по-голямо, крупно, широко, масивно. На този фон малката, но силна жена се опитва да възстанови микрокосмоса, който е загубила. Тя търси обяснение, извинение, справедливост, любов.
Движеща сила за филма е актрисата Жао Тао, която е муза и съпруга на сценариста и режисьор Дзя Джанкъ. За първи път я видях и запомних в друг негов филм, който харесвам – A Touch of Sin 2013 (Докосване до греха).
Героинята е дефинирана с живописен кадър, пред спящ вулкан. Пепелта на вулкана е толкова чиста и бяла, казва тя – като сняг. Всичко, което гори се изчиства.
An Elephant Sitting Still 2018
Още не знам да препоръчам ли този филм. Преди време мислех да пиша за него, но се отказах. Това е един от най-нихилистичните филми, които съм гледал. Не е труден – мъчителен е. Прибавете, че е 4 (четири) часа. Добавете, че е дебют за 29-годишният сценарист и режисьор Ху Бо, който се самоубива след него.
Това може да ви отблъсне, но също – има притегателна сила.
Филмът се развива в продължението на един ден – от сутрин до вечер. Проследява четири човека, които са принудени да напуснат града в който живеят. Момиче, което бяга от своята майка. Момче, което бяга от своя баща и престъплението, което извършва. Млад мъж, който носи вината за самоубийството на най-добрия си приятел. Възрастен мъж, който е непотребен за семейството си, което крои планове да го изпрати в дом за стари хора.
Героите искат да стигнат до град на границата с Русия. Там – хората казват, има слон. Слонът стои в пълен покой, в забвение за жестокостта на живота. Това е централна метафора.
Камерата е много близо – в лицата на героите, създава клаустрофобия. Преобладават сивкави нюанси и ръжда. Усещане за задънена улица. Няма милост в нещата. Има печал, тъга, почти безнадеждност…
…но също гняв, достигащ точка на кипене.
Ху Бо е протеже на унгарския философ-режисьор Бела Тар, когото нарича „моят кръстник“. Ще го почувствате, дори без да го знаете. Филмът напомня руския Leviathan 2014 (Левиатан), в който реалността е погълната от нищото, както и „жизнерадостното“ творчество на Ларс фон Триер.
Филмите са различни, но какво е общото?
Общото е, че са артистични, оригинални, майсторски направени и остават с вас. Не разчитат на визуална шарения. Не са сантиментални, поне не по ревливия начин, който азиатската публика предпочита. Макар реалистични, те притежават сюрреалистична енергия, морален заряд, хуманизъм. Интерпретират изживяването да си човек.
Свързани публикации: