The Lighthouse 2019 (Фарът), вторият филм на Робърт Егърс е красив и свръхестествен. А също – отлично изигран. Да осветим фантастичната му природа и разчетем символите в нея.
Първият филм на Егърс – The Witch (Вещицата) 2015, се развива на граница. Линията между християнство и езичество, питомно, и диво, мъжко, и женско.
Преди да дебютира с него – като режисьор и сценарист, Егърс е сценограф, и дизайнер, което обяснява красотата във всеки кадър. Това е и обосновката за сладките детайли, плод на ревностно проучване за времето и мястото. Например изписването на заглавието е The VVitch, защото по това време буквата W не е особено популярна.
The Lighthouse 2019 е в същия жанр – исторически, психологически ужас. Развива се по-късно – края на 19 век, но на същото място – Нова Англия. Мястото, на което стъпват първите бели заселници в началото на 17 век.
На площ по-малка от тази на Румъния – горе, в десния ъгъл на американската карта, са загнездени едни от най-малките щати. Земя разделена между изолация и миграция, консерватизъм, и либерализъм, море, и земя. Родното място на американската история, философия, литература.
Какво се случва в реалността?
Двама мъже – млад (Робърт Патинсън) и стар (Уилям Дефо), застъпват за 4-седмична „вахта“ на морски фар. Фарът има постоянен глад, засищан с въглища и пот. Не стига че всичко е мизерно, влажно и мразовито, но старият мъж е труден съквартирант.
Критичен, кисел, мързелив и куц, той отказва цялата тежка работа през деня. Запазва за себе си вечерните наряди, които прекарва пиян и гол в кулата на фара. Самотата, бурята и алкохола водят до бавното, но сигурно полудяване на мъжете.
Ако възприемете историята буквално, тя не е оригинална
Миналата година гледахме The Vanishing 2018 (Изчезването) с Джерард Бътлър и Питър Мълан, който има подобен сюжет.
Две години преди това излезе The Lighthouse 2016 (Фарът). А един от любимите ми е Как я провёл этим летом 2010 (Как прекарах това лято), руска драма с елементи на трилър, която се развива на остров в Северния ледовит океан. Двама мъже, затворени в полярна станция, откачат сред живописната природа.
Сходствата с тези цветни филми са козметични. Ако искате двойник, а може би оригинал – гледайте Gardiens de phare 1929 (Пазителите на фара), черно-бял, ням филм на Жан Гремийон.
В него млад мъж (син) и стар мъж (баща), работят на фар. Двамата биват закотвени от обстоятелствата на стихията. Момчето започва да полудява, защото е ухапано от бясно куче, преди двамата да поемат дежурството.
Какво се случва зад видимото?
The Lighthouse 2019 е пълен с граници и двойственост – между действително и въображаемо, между историческо, и митологично. Ключът към фара е осъзнаването, че той е плетеница от легенди, приказки, изкуство и психоанализа.
Макар героят на Уилям Дефо да се казва Томaс Уейк (да, “wake” като „събуден“), той е Протей. Протей е син на бог Посейдон, най-често е представян като старец, който може да се превръща в каквото си пожелае. Протей живее на остров. Островът е Фарос, на който хората построяват първия морски фар, още през 3 век пр. н.е.
Протей може да предсказва бъдещето, има познание, което варди саможиво от всички. Името му е коренът на думата „прото“ – първороден, първоначален, първичен… като в „прототип“.
В няколко сцени героят на Дефо призовава Тритон. В митологията Тритон е по-малкият брат на Протей, който командва вълните.
Героят на Робърт Патинсън се казва Ефраим Уилсън, но носи много от характеристиките на Прометей, титанът, който иска да открадне тайните на Олимп. Героят цели да проникне в заключената кула на фара, за да види какво се крие в нея.
В най-известния вариант на този мит, Прометей бива наказан от Зевс за това, че е дал огъня на хората. Прометей e окован, а всеки ден орел разкъсва черния му дроб, който заздравява през нощта.
The Lighthouse 2019 става малко по-ясен сега, когато знаете тези неща. Но това не е всичко. Зад митологичният символизъм се крие психологичен и метафизичен анализа на самоличността.
Филмът е битка за контрол и статус. Тя започва още с втората сцена. В нея двамата мъже се настаняват в общото спално помещение. Героят на Дефо се изпикава в центъра на стаята – не го виждате, но чувате дрънченето на гърнето. А след това, мощно и безпардонно се изпърдява, точка на маркирането на територия.
Героят на Патинсън междувременно се свива на едното легло и открива фигурка на русалка, скрита в дюшека.
Тази борба с пръдни предоставя моменти на скатологичен хумор, но е част от голямата битка с обиди, закани, плесници, юмруци, прегръдки и почти целувка.
Фарът е кула, като кула, той има двойно значение. От една страна е фалически символ, обозначаващ сила и дух, протяга се от земята до небето.
От друга страна е женствен, можеш да се скриеш в утробата му, той е сигурно убежище. „Кула от слонова кост“ е метафора за отделяне от останалия свят, било материално или интелектуално.
Фарът е на границата на познатото и непознатото, спокойното, и бурното. Фарът маркира опасни места. Места потопили много кораби и отнели човешки животи. Като такъв, той е символ за угрозата да бъдем погълнати от дълбините на подсъзнателното, на силите в душата ни, които не можем да контролираме.
Героят на Патинсън сънува кошмар в който се раздвоява. По време на едно от пиянствата, той си признава, че не е Ефраим Уилсън, а се казва Томас Хауърд. Той се крие, след като е откраднал самоличността на Ефраим, който умира в инцидент. По време на бълнуванията виждаме сцени, които ни карат да си мислим, че инцидентът е убийство.
Фактът, че те са комбинирани с еротични фантазии за русалка може би говори, че е било убийство за жена. Героят на Дефо също използва женско местоимение, когато говори за фара. Казва, че се е оженил за „нея“, посветил й е всичко, което има. Героят на Патинсън се опитва „да му я отнеме“.
Има ли фар изобщо?
След един от запоите героят на Дефо казва: А може би всичко това е само в главата ти? Веднага ми напомни за други два филма Identity 2003 (Самоличност) и Shutter Island 2010 (Злокобен остров).
В последния героят на Леонардо ди Каприо цели да проникне във фар, където психиатри извършват експерименти с пациентите на близката лудница. Когато успява героят открива, че всичко е илюзия на болния му мозък.
Така и героят на Патинсън накрая се добира до светлината на фара, която се отваря за него. Какво е нещото, което вижда – не виждаме, но то го изпълва със страх, ужас, наслада, възхищение, щастие и победоносно тържествуване, които излитат едновременно в дълъг, потресаващ вик.
След него героят пада обратно на земята, по спираловидната стълба. Спиралата в метафизиката е символ на метаморфоза.
Последният кадър е кино римейк на картината „Тяло и птици“ на белгийския символист Жан Девил (1867-1953). Героят – ослепен и гол, е изяждан жив на морския бряг от ято чайки.
Девил е художник езотерист с вкус към окултното. Той вярва, че реалността е поредица от символи към други светове, а човешкото тяло е затвор за душата. Където няма мисъл – пише Девил – няма живот, няма творение. Съвременният западен свят вече не осъзнава силата на Идеалното и Изкуството. Това невежество за творческите сили носи мрака на материализма. Материализмът не знае как трептят идеите и мислите и как тези вибрации въздействат върху съзнанието на индивида.
Мнението ми в едно изречение:
The Lighthouse 2019 е метафизична вибрация от съновидения, митология, илюзии, блянове, Херман Мелвил и Юнг.
Свързани анализи на филми богати на символи:
Maniac: Ceci n’est pas une pipe
Да се разходим по Мълхоланд Драйв
Enemy – Всичко се повтаря. Всичко се повтаря…
Audition – изследване на насилието
Бог прощава, критиците – не
С една дума – депресия. 😉 Не ми допадна първият му(въпреки, че съм съгласен с това, че е доста добре направен). Май няма да си пречинявам и този. Не знам дали от възрастта се изнежих, но вече не ми понася да гледам подобни неща. Преди 15 години Линч ми беше любимец, сега само като си помисля за част п от психариите му, и почват да ми треперят мартинките. 🙂
Всеки си има доза. Аз не успях да догледам всички серии на последния Twin Peaks, въпреки че го чаках с нетърпение. Бяха ми (свръх) сюрреалистични
Мдааа. Всички го чакахме с нетърпение и… до 3та серия 😉
Чудесен коментиращ анализ. Само че има голяма доза иронична дистанция, което е специфично отстраняване и от плана на езотеричното, и от психологията на Юнг и от плана на митологичното. Такова отстраняване има още в древногръцката драма. Но това е само допълнение, анализът е страхотен.
Благодаря! Да, точно – има дистанция и доста хумор, защото първият му филм бе преценен като „твърде сериозен“ и дори претенциозен. Мисля, че сега е решил да пребори тези тенденции, именно чрез иронията 🙂
Силен анализ. Филмът го изгледах с огромен кеф. Актьорите бяха брилянтни.
И на мен ми е любим от миналата година. Ако не най-добрата, то топ 5 роля на Уилям Дефо, който не ме беше обземал така поне от The Hunter.
Чудесен анализ. И наистина много ми помогна.
п.с. Руският филм е много добър!