Портфолиото на френския сценарист и режисьор Ерик Гравел не е богато. Въздействаща част от него е Full Time 2021. Драмата направи ограничена фестивална премиера през 2022, но аз я гледах сега.
Лора Калами е в ролята на Джули, самотна – разведена, майка с две деца. Тя е имала комфортна офисна работа, която е загубила. Филмът – умно, не ни казва защо. Била е съкратена, а може би е уволнена. Сега е принудена да работи като камериерка в луксозен парижки хотел.
Джули тича напред-назад из стаи, килери, коридори, бани, насрани тоалетни, ЖП и автобусни спирки, улици, проходи, булеварди, авенюта, селски пътеки. Тя е избрала – заради децата и заради наема, да живее извън Париж. Има градина, но няма топла вода. Пътуването й е стресираща одисея. Делнично премеждие с влакове, таксита, автобуси, метро и камиони с потни мъже, взети на автостоп.
Джули е неспокойна, нетърпелива, недокъпана и недоспала. Париж е постоянно в протести, шествия, задръствания и стачки. Бившият й не си вдига телефона. А бабата, която гледа децата постоянно иска да напусне.
Филмът, чрез своите непредвидени беди и изпитания, ни арестува с хаоса на реалния живот. Ерик Гравел успешно ескалира досада, тревожност, страх, паника, бяс.
Образът на Джули е написан по фин начин и с уважение към интелекта на зрителя. Оставени са „трохички“, които ви изпълват, ако не с подозрение, то с въпроси за предишния й живот. Защо бившия й съпруг не вдига? Защото е задник или защото Джули е направила нещо? Защо повечето работодатели отказват да я наемат на работа? Защо тя отказва да пие? Това прави образа многопластов, автентичен, интересен. Хареса ми.
Ако го гледате обаче, ще си помислите, че Full Time 2021 прилича на много други филми. Някои от тях по-добри, някои от тях по-лоши, а някои едвам съм догледал.
Съдържа пасажи, идеи и атмосфера от: Uncut Gems 2019 (Нешлифовани диаманти), The Chambermaid 2018 (Камериерката), Two Days, One Night 2014 (Два дни и една нощ), Nowhere Special 2020 и дори Vagabond 1985 (Вагабонд), но не само.
Филми, които са обединени от зор и мъчнотия, от борбата с живота. Драми, трагедии, конфликти, които можем да наречем социален реализъм.
Соц реализмът задава въпроси, а често директно дава отговори на политически и социални проблеми. Камерата е хибридно документална. Осветлението е натуралистично, не се използват филтри или обективи, които разкрасяват визията. Героите са от работническата класа, бедни, болни, безработни – солта на земята.
Италианският неореализъм е класически пример. След Втората световна война стилът, който някои определят като „революционен хуманизъм“, но няма да сгрешим, ако кажем, че е популизъм, загърбва фантазията и въображението.
Филмите се случват на улицата – с истински хора, в истински дрехи, без грим, без специални ефекти, без скъпа постпродукция. Историите са за герои без пари, без работа, без надежда. Гладни, боси и голи те се опитват да оцелеят в руините на следвоенна Италия.
Цунами от соц реализъм се надига в северните, силно индустриализирани части на Великобритания, през 60-те години на 20 век.
Разбира се, майката на революцията – Франция, има вариант на соц реализма, още през 30-те години. Поетичният реализъм използва монтажни техники от съветското кино, които комбинира с лява тематика, но прокарана през истории за изкушение и удоволствие, любов, и раздяла, болест, и смърт.
Това са сериозни филми. Почти никой не се смее, ако се смее, то скоро ще плаче. Сякаш ходите по българска улица. Хората са намусени, песимистични, гледат „като телета“ на разходка в касапница.
Оригинален подход на френското кино са темите за „живота в гетото“. Героите са арабски и африкански емигранти, а соц реализмът бива смесван с крими драма.
Този подход работи в Италия, Бразилия, Мексико – навсякъде, където има гета, фавели, коптори, махали и „Факултети“.
Можем да намерим и комбинации, при които западни соц реалисти – жадни за още повече мизерия, гостуват на третия свят. Такива са британските Slumdog Millionaire 2008 (Беднякът милионер), който се развива в Индия и Trash 2014 (Боклук), който се развива в Бразилия, англо-френският City of Joy 1992 (Град на радостта), немският Western 2017 (Уестърн), който се развива в България.
Кога не работи?
За мен не работи тогава, когато филмът е пълен с клишета, идеологеми, пропаганда. Повечето европейски соц филми се провалят в желанието си да изстискат максимално количество сълзи, кич мелодрама, фалш състрадание, сапунена тегоба.
Американските се провалят по същите причини, но и защото превръщат бедността в зрелище, Барнъм цирк, епизод от шоуто на Джери Спрингър, менажерия от изроди. Улрих Зайдл е европейски майстор в същото.
Кога работи?
За мен работи тогава, когато – подобно на Full Time 2021, е умно написано, композирано, изиграно изследване на характера.
Мнението ми в едно изречение:
Отличен трилър за хаотичността на живота.