Той е майстор. Майстор, създал над 40 филма, които са спечелили над 50 различни номинации за Оскар. Но нито един не отива в ръцете му.
Сидни Лъмет* е велик. Величието му е доказателство за овехтели, а може би класически ценности като: трудолюбие, усърдност, дисциплина.
Той уважава актьорите, но също вярва, че: „Няма малки роли. Има само малки актьори”. Вторият ми най-любими режисьори – за всички времена, често създава филмите си по въздействащ текст – роман или пиеса. Сценарият е написан от самия автор или от отличен сценарист. Лъмет уважава текста и идеите в него. Той уважава и нас – зрителите. Целта му е да помислим над идеите. Не да се съгласим, а да помислим.
Любовта му към историята е причината за една от малкото критики, които можете да откриете към работата му. А именно, че му „липсва стил“ – signature style или trade mark.
Когато гледате филм на Уес Андерсън знаете, че е филм на Уес Андерсън, дори ако не знаете, че е филм на Уес Андерсън. Същото се отнася за Майкъл Бей, Майкъл Ман, Терънс Малик, Тим Бъртън, Дейвид Финчър, Уди Алън, Спилбърг, Тарантино. И дори Том Форд, той е режисьор само на два филма, но и двата са TOM FORD.
Сидни Лъмет няма стил, защото не иска да има стил. Според него визуалният облик на филма трябва да идва от историята, а не от режисьора. Повечето режисьори – в стремежа си да имат визуален стил, стават декоратори, а не разказвачи.
Но, но, но – ще кажете вие – Най-любимият ти режисьор е Алфред Хичкок, а неговите филми са толкова Хичкок! Факт. Така е, защото класиките на Хичкок са в един жанр – психологически трилър. Апропо, Хичкок е любим режисьор и на Синди Лъмет, който е добър във всеки жанр.
The Fugitive Kind 1960 (Змийска кожа)
Сценарият е на Мийд Робъртс и Тенеси Уилямс, който адаптира собствената си пиеса „Орфей слиза в ада“. Историята се усеща деривативна на Obsession 1943 (Натрапчивост) / The Postman Always Rings Twice 1946 (Пощальонът винаги звъни два пъти), а също собствената класика на Тенеси Уилямс и Елия Казан A Streetcar Named Desire 1951 (Трамвай „Желание“).
Сценарият пресолява с мелодрама. Има излишни писъци и сантиментални преигравания, но като цяло е солиден филм. Спомням си очите на Ана Маняни. Всъщност, този филм ме наведе на мисълта, че Тенеси Уилямс е хомосексуален. Диалозите бяха странни. За пръв път виждах висок, заплашителен шериф да казва на главния герой: „Виж се, колко си красив“ и „такова хубаво момче“. Каубоите не говорят така във филмите на Джон Уейн.
Night Falls On Manhattan 1996 (Нощ се спуска над Манхатън)
Сценарий и режисура на Сидни Лъмет, по романа на Робърт Дейли.
Пренебрегнат от зрителите и критиката, 40-ят филм ма Лъмет е за млад прокурор (Анди Гарсия), който повежда война срещу корупцията. Смелият, харизматичен, безкомпромисен мъж се сблъсква с морална дилема, когато разследване на корумпирани полицаи засяга собствения му баща.
Интересен е. Мисля, че съм го гледал поне два, а може би три пъти. Стои добре на телевизор, защото е заснет телевизионно, което не е комплимент, когато говорим за кино.
Running on Empty 1988
Както повечето филми на Лъмет и този предлага сложни морални дилеми. Урок за това как изборите, които правим днес оказват влияние върху живота ни утре. А също, че децата не бива да носят греха на родителите си.
Разказва за умна, колоритна двойка бивши хипита – терористи, които бягат от ФБР повече от десетилетие. Те са отговорни за бомбен атентат на завод за производство на напалм, при който пазачът е тежко ранен, ослепен и парализиран до живот. Семейството, което вече включва и две момчета, е в постоянно движение и смяна на самоличността. Макар този живот да е вълнуващ, той започва да дотяга на по-големия син, който иска да е себе си.
Deathtrap 1982 (Смъртоносен капан)
Един от 15-те ни любими филма за писатели. Трилър-комедия по пиесата на Айра Левин, под вещата режисура на Сидни Лъмет.
Част от снимките са направени на сцената и декорите, на която е поставена оригиналната пиеса. Тоест, началната сцена във филм по пиеса, която се развива в пиеса, която е пиеса… се развива в пиесата, на която е базиран филмът. Ако се обърквате колкото мен, поне е нещо оригинално. Преди идеята на Кристофър Нолан за реалност, която се развива в сън, който е сън, който е в сън.
Long Day’s Journey Into Night 1962 (Дългият път на деня към нощта)
Страхотна адаптация по Юджийн О’Нийл.
Пълното ревю е тук.
Murder on the Orient Express 1974 (Убийство в Ориент Експрес)
Филмовата екранизация, по едноименния роман на Агата Кристи, е любимата ми версия. Любима е и на самата Агата, която е на 84 години, когато присъства на премиерата. Единствената й забележка са мустаците на Еркюл Поаро, които намира за твърде малки.
Сидни Лъмет затваря в няколко купета няколко звезди: Албърт Фини (Поаро), Лорън Бакол, Шон Конъри, Ингрид Бергман, Ванеса Редгрейв, Джон Гилгуд. Неговият прочит е по-добър от този на Кенет Брана от 2017. Прочитът на Лъмет е клаустрофобичен пъзел, мистерия, която печели пет номинации за Оскар. Прочитът на Брана е… как би изглеждал Еркюл Поаро, ако беше част от света на Marvel.
The Pawnbroker 1964 (Лихварят)
38-те награди Оскар са фарс, поне в категорията Най-добър актьор. Род Стайгър губи от Лий Мартин, който е пародиен пияница в Cat Ballou 1965 (Кет Балу).
Макар Лъмет да използва много актьори, това е моноспектакъл на Род Стайгър. Той прави зверско изпълнение като нихилистичен, обезверен, затворен мъж, мизантроп, който е оцелял ужасите на нацистките концлагери.
Филмът е провокативен и новаторски поглед към психологическата травма. Спомените избледняват, но травмата остава в мускулите, костите, клетките. Музиката е на Куинси Джоунс.
Before the Devil Knows You’re Dead 2007 (Игрите на дявола)
Последният филм в кариерата на Лъмет е семейна крими драма с Филип Сеймур Хофман, Итън Хоук, Албърт Фини, Мариса Томей и Майкъл Шанън, по сценарий на Кели Мастърсън.
Двама братя решават да оберат бижутерския магазин на родителите си. Хладнокръвна дисекция на рационалния егоизъм и криминалните му подбуди, August: Osage County 2013 (У дома през август), но с пистолет в ръка.
Prince of the City 1981 (Принцът на града)
Мястото: Ню Йорк
Времето: 1972 г
СЛУЧИ СЕ.
Уводните думи на един от най-подценените филми на Лъмет. Според някои е заради дължината, която е почти 3 часа. Според други е заради актьора в главната роля – Трийт Уилямс, който тогава е още по-непознат от сега. Лъмет го избира именно затова. Първото му условие да приеме проекта е да няма звезда в главната роля.
Ченге, което е отвратено от мърсотията в полицията (а може би и в себе си), решава да сътрудничи във вътрешно разследване. С всеки ден и час, той затъва все по-дълбоко в блато, което удавя и малкото останала надежда в душата му. Според Акир Куросава филмът е великолепен пример за хармония, между историята и начинът на снимане. Prince of the City 1981 е толкова реалистичен, че е използван за обучение от различни правоприлагащи институции в САЩ.
The Hill 1965 (Могилата)
Уди Алън го избира за един от най-добрите американски филми, правени някога.
Британски военен затвор в Северна Африка, към края на Втората световна война. Провинили се британски войници и офицери биват жестоко наказвани в жегата. Едно от наказанията е покоряването на могила – в пълно бойно снаряжение, че и с допълнителен товар. Сценаристът Рей Ригби, базира историята по собствените си преживявания в британската армия. Това е риск, защото филмите за военнопленници – преди The Hill 1965, показват безчовечието единствено на немските или японските лагери.
Лъмет прави изследване на садизма, удоволствието, което изпитват глупавите и жестоки мъже, когато попаднат в ситуация на властова позиция. Актьорите – начело с Шон Конъри, са образцови. Заснет в пустинните части на Испания, при температура над 40 градуса, филмът води до слънчасване и дизентерия, на почти целия екип.
The Verdict 1982 (Присъдата)
Двама майстори сътворяват класика в жанра съдебна драма. Режисьор е Сидни Лъмет, сценарист е Дейвид Мамет, който адаптира едноименния роман на Бари Рийд.
Прекрасен анализ на характера, подпомогнато от тихото и деликатно изпълнение на Пол Нюман. The Verdict 1982 печели 5 номинации за Оскар: Най-добър филм, режисьор, сценарист, главна и поддържаща мъжки роли.
Писали сме за филма тук
Fail-Safe 1964
Апокалиптика за Студената война, чието напрежение, съспенс и паника не могат да бъдат пресъздадени от модерен филм. Историята е по едноименния роман на Юджийн Бърдик и Харви Уилър.
Грешка в протоколите за защита на американските военновъздушни сили изпраща ескадрила от ядрени бомбардировачи към Москва. Кризисен щаб от военни и цивилни – начело с американския президент, се опитват да намерят решение на проблема, който ще доведе до ядрена катастрофа. Времето лети, възможностите се изчерпват светкавично.
Филмът се проваля в боксофиса, защото е близнак на Dr. Strangelove 1964 (Д-р Стрейнджлав). „Близнаци“ са филми, които имат сходен сюжет и са пуснати по едно и също време. Кубрик настоява неговият филм да излезе пръв. Така и става. Но Dr. Strangelove 1964 е сатира, невъзможно е да си сериозен за нещо, което вече е било пародирано. Fail-Safe 1964 е напълно сериозен и угрижен за бъдещето ни.
Serpico 1973 (Серпико)
Ал Пачино казва, че Серпико е сред най-добрите роли в цялата му кариера. Изпълнението му носи втората от девет номинации за Оскар.
Драмата в стил социален реализъм проследява истинската история на легендарния Франк Серпико, ченге, което се изправя срещу корумпираните си колеги.
Освен че Пачино се слива с героя, филмът е пример за режисурата на Лъмет. Няма нищо клиширано или захаросано. Камерата, осветлението, костюмите, прическите всичко е такова, каквото историята заслужава. Актьорите имат свобода да импровизират. Получава се естествена и автентична класика.
Апропо, не съм проверявал, но може би Орсън Уелс е първият режисьор, който започва филм с края му – Citizen Kane 1941 (Гражданинът Кейн). Но според мен, имено кървавият край-начало на Serpico 1973 повлиява десетки режисьори, да направят същото.
Dog Day Afternoon 1975 (Кучешки следобед)
Два часа и пет минути, в които сърцето на действието не спира да бие лудешки. Това се дължи – до голяма степен, на Франк Пиърсън, който печели Оскар за Най-добър сценарий.
Макар Dog Day Afternoon 1975 да е базиран на истински опит за банков обир, макар да използва реализъм и максимална автентичност, той е драма, а не документалистика. Лъмет настоява, че „правим изкуствено създадено произведение“, чиято цел не е истината, а драмата.
Както и в други филми, Лъмет почти не използва музика. Ако се чува, тя е фон от радио, телевизор, отворен прозорец на автомобил. Филмът е комбинация от страшни моменти, но също и смешни, които не са насилени, не са шегички, вицове или скечове. Те са абсурди, които се раждат от ситуацията. Казват, че reductio ad absurdum е любимата шега на Господ.
Режисьорът забранява акценти или опити за диалекти. Всички актьори трябва да говорят така, както говорят в живота си. Няма гардеробиер, актьорите носят собствените си дрехи.
Сценарият описва Сал, героят на Джон Казейл, като „красив млад мъж, 15-годишен ангел на Ботичели“. Актьорът е на 39, когато се явява на прослушване и прилича повече на малък демон. Друг би го отхвърлил веднага, но Лъмет решава да го изслуша. Казейл прочита две изречения, режисьорът го спира и казва: „Ролята е твоя“.
Филмът става буквар по актьорско майсторство. Ал Пачино и Крис Сарандън, са номинирани с Оскар. Пачино успява да предизвика Стокхолмски синдром у заложниците и зрителите. Героят му – Сони, е въоръжено куку, за което обаче започва да ни пука. Оскар номинации за Най-добра режисура и Най-добър филм.
12 Angry Men 1957 (12 разгневени мъже)
12 съдебни заседатели, 12 мъже без имена, които гласуват съдбата на момче, което е обвинено в убийство. Това е кино дебютът на Сидни Лъмет, който се превръща в негов диплом за майсторство. Още с дебюта си, той печели номинация за Оскар за Най-добър филм, режисьор и сценарий (за Реджиналд Роуз).
Един от често споменаваните филми в този блог. Давали сме го за пример, поне в 10 поста. Действието се развива в реално време, изцяло движено от диалога. Филмът най-често се споменава от американски съдии и адвокати, като вдъхновението да изберат правото за професия. Използва се като обучителен материал в елитни бизнес училища, защото илюстрира динамиката на екипната работа и управлението на конфликти. Има немска, японска, китайска, индийска и руска версия на Никита Михалков, както и американски римейк на Уилям Фридкин.
Бюджетът е толкова малък, че в първия ден на снимките Хенри Фонда реагира: „Каква гадост! Алфред Хичкок никога не би снимал с такива декори“. Фонда, подобно на Джони Деп, не гледа филмите, в които се снима. Този път го прави. „Сидни – казва той – великолепно е“.
Network 1976 (Телевизионна мрежа)
Филм, който сме цитирали още по-често, защото много режисьори правят същото. Да сътвориш класики, които продължават да вилият на киното – десетилетия по-късно, това е майсторство.
Лъмет си партнира с един от най-добрите сценаристи в историята на киното – Пади Чайефски. Пророческа сатира, която бавно, но сигурно става наша реалност.
Чайефски е по-проницателен от Нострадамус. Network 1976 е репликиран в политически анализи и исторически книги. Инспирира любими мои филми като: Broadcast News 1987 (Новинарски блок), Falling Down 1993 (Пропадане), Wag the Dog 1997 (Да разлаем кучетата) и Magnolia 1999 (Магнолия), на Пол Томас Андерсън.
Култовият монолог на Питър Финч е семплиран в песни – рок, поп и рап албуми. Беатрис Стрейт печели Оскар, с една единствена сцена от 5 минути и 40 секунди.
Като цяло, филмът получава 10 номинации за Оскар. Печели за Най-добър актьор в главна роля (Питър Финч), Най-добра актриса в главна роля (Фей Дънауей), Най-добра поддържаща актриса (Беатрис Стрейт), Най-добър сценарий (Пади Чайефски).
Един от редките случаи, в които Лъмет е публично разочарован. Не защото не печели за режисура, а защото Академията определя Rocky 1976 (Роки) като по-добър филм.
*Сидни Лъмет има име, което се произнася по различен начин на английски език. Както Дензъл/Дензел Уошингтън, Шарлиз/Чарлийз Терон или Шая Лабъф/Лебов. Аз изписвам Сидни Лъмет, като Сидни Лъмет, защото съм го чувал/чел цял живот така. Така съм чувал да го произнася и Ал Пачино. Но на български можете да намерите Сидни Лъмет като Сидни Лумет, което е странно, но възможно.
Свързани публикации: