Киното е гладен звяр. Легенди, митове, предания, спомени, случки, събития, разкази, романи, есета, повести и пътеписи, а понякога песни – има ли история, киното ще я захапе, сдъвка и погълне.
Първата пиеса адаптирана във филм е „Крал Джон“ от Уилям Шекспир, случва се през 1899. Дори и да пренебрегнем Шекспир – може ли да пренебрегнем Шекспир, ще останем с плеяда екранизации по пиеси. Сред моите най-най-най-любими са:
Rope 1948 (Въжето), A Streetcar Named Desire 1951 (Трамвай Желание, 12 Angry Men 1957 (Дванадесет разгневени мъже) – за него сме писали поне шест пъти. Cat on a Hot Tin Roof 1958 (Котка върху горещ ламаринен покрив) и зенитът на семейната драма – Who’s Afraid of Virginia Woolf? 1966 (Кой се страхува от Вирджиния Улф?), образец, по който всички следващи филми по темата се учат, напътстват и водят.
Sleuth 1972 (Копой), 84 Charing Cross Road 1987 („Чаринг крос роуд 84“), Vanya on 42nd Street 1994 (Ваня от 42-ра улица) – последният филм на Луи Мал, Noises Off 1992 (Шум зад кулисите), който е с Майкъл Кейн, но също Никълет Шеридан, която великодушно играе по бельо. Гледка, която ви изпълва с благоговение.
А също Bug 2006 (Насекомо), Doubt 2008 (Съмнения), Killer Joe 2011 (Убиецът Джо), August: Osage County 2013 (У дома през август), Fences 2016 (Прегради), The Dresser 2015 (Гардеробиерът)… Толкова много, безброй.
Когато бях на определена възраст имах кратък литературен Артър Милър период, с Тенеси Уилямс промеждутък. Мисля, че не съм имал Юджийн О’Нийл… момент.
Ирландецът-американец буквално е роден на сцената – в хотелска стая на Бродуей. Творчеството му е моя terra incognita, макар да има четири награди Пулицър (рекорд, който споделя с Робърт Фрост) и Нобелова награда за литература. С едно изключение, последният му Пулицър.
О’Нийл завършва „Дългият път на деня към нощта“ през 1941, но пиесата е публикувана през 1956 – посмъртно. Причината е, че писателят желае текстът да се обнародва, 25 години след смъртта му и никога да не се поставя на сцена. Завещание, което няма да бъде изпълнено. Пиесата вижда бял свят, три години след смъртта му.
О’Нийл иска да предпази семейството си от възможни скандали, клюки, слухове, мълви, които произведението би предизвикало. А би ги предизвикало, защото е автобиографично. Макар да променя имената на героите, О’Нийл използва за прототипи собственото си семейство.
Long Day’s Journey Into Night 1962 е адаптация на пиесата – без значителни редакции, на Сидни Лъмет. Това налага филмът да е 3 часа, без 6 минути. Дължината не му пречи да спечели награди за Най-добър актьор на целия екип от Фестивала в Кан и номинация за Оскар за Катрин Хепбърн.
Всичко се развива в един дълъг и мъчителен ден, през август 1912. Семейство Тайрон – баща, майка и двама сина, са затворени в голямата си лятна вила, до брега на океана.
Бащата – в ролята е Ралф Ричардсън, е 60-годишен актьор в залеза на кариерата си. Макар постигнал богатство и успехи, той е изпълнен със съжаление. Кариерата му би могла да е различна. Вместо да е резултат на една единствена роля, която е изпълнена хиляди пъти, той би желал да остане запомнен като сериозен актьор, с широк спектър от шекспирови роли.
Бащата се страхува от бедността, от изоставяне, от дома за стари и бездомни хора. Страхува се от смъртта, от забравата, от това, че ще изчезне. Останалите трима го критикуват, какъв скъперник и циция е. Той е репресиран. Потиска нагона си за удоволствие, като го оправдава с морал.
Писали сме, че герои като Плюшкин от „Мъртви души“ или Ебенизър Скрудж от „Коледна песен“ пестят, трупат, кътат и складират като израз на „любовта си към обектите“. Защото не могат да развият или изразят любовта си към хората. Това са дълбоко самотни индивиди.
Майката – в ролята е любимата ми филмова жена за всички времена – Катрин Хепбърн, е била красавица. Все още е, но не и в собствената си представа. Тя смята, че е грозна и дебела, стара, страшна, болна. Майката страда от психоза, тя е наркоман, пристрастена към морфина. Всъщност, наскоро се е върнала от санаториум. Тя е силно реактивна – избухва в препирни, жални монолози и сълзи. След което се оттегля, за да си удари нова доза.
Майката е мечтаела да е монахиня или пианистка. Когато си спомня за бащата, тя си спомня, че го е приела, едва когато всички други момичета в девическото училище са и казали, че го харесват. Млад, известен актьор, който е одобрен дори от баща й. Тя изпитва редовното съжаление за всяка съпруга – Защо избрах точно теб, когато можех да имам… добавете друг мъж, кариера, пътешествия и каквото пожелаете.
Големият брат – в ролята е Джейсън Робардс, който пробива с пиеси на О’Нийл, е избухлив, вулгарен 30-годишен пияница. Изпитва братска завист и едипова ревност към майката. Изпълнен е с омраза към себе си. Без професия, без цел, без амбиция, той все още разчита на тате за джобни.
Малкият брат e изпълнен от младия Дийн Стокуел, който има излъчването на Джеймс Дийн. Та, малкият брат е самият Юджийн О’Нийл. Той е интелектуалецът в семейството, романтик, читател, мечтател. Макар родителите да разчитат това да е успешното им дете, той вече е алкохолик – като останалите мъже в семейството. За десерт, страда от туберкулоза. Болестта, която става сигурно лечима три десетилетия по-късно, тегне над семейството и обтяга отношенията.
Режисурата е на майстор – Сидни Лъмет. Той прави всичко, за да ни спаси от чувството, че гледаме телевизионен театър. Намира сладки ъгли на камерата. Един е зад гърба на актьора, докато той седи, а останалите са пред него. Така се чувстваме лично атакувани от тях.
Лъмет вкарва звуци – камбани от далечна църква, сирена на преминаваш кораб, която добавя допълнителна тъга и обреченост на правилните моменти. Къщата потъмнява страшно изведнъж или оптимистичен лъч пробива мрака.
Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему*
Пиесата е трагедия, която може да поднесете и като черна комедия, или семеен фарс, режисурата е от значение.
Семейството се бори да приеме последствията от решенията на неговите членове. Родители и деца избълват – под въздействието на алкохола или морфина, горчивина, завист, ревност, гняв и ярост. Те са детонирани от вътрешната им нужда да обичат и бъдат обичани. Невъзможността им да се свържат – истински, един с друг води до страдание, репресия, самообвинения, самоунищожение, раняване на околните.
Видно е, че Юджийн О’Нийл е чел Фройд, той е психолог ентусиаст. Героите са живи примери за психическите ни модели на защита.
Отричането е modus operandi на четиримата герои. Отричането се смята за един от най-примитивните защитни механизми, тъй като е характерно за ранното детство. Изразява се в отказа да приемем реалността. Действаме, сякаш болезненото събитие, мисъл или чувство не съществуват. Туберкулозата на малкия брат е пример. Майката смята, че „сигурно е настинка“, бащата, че „нищо не се знае“.
Регресия се наблюдава в майката. Това е състояние, в което нарочно се вдетиняваме и чакаме друг да се грижи за нас. Майката живее в идеализирано си минало, когато е млада: „с дълга коса, която стигаше до глезените“, „меки, гладки ръце“ и „бях здрава, толкова здрава“. А сега е алиенирана, изтощена, има нужда да лежи, да получава грижа и внимание. Любимото й нещо е мъглата, защото мъглата скрива света от теб и тебе от света.
Проекция – всеки член от семейството приписва собствените си страхове и черни помисли на другите. Големият брат смята, че всички го презират, защото е загубянк и лузър, той иска да изтръгне признание, че е така. Бащата, майката и големият брат проектират неуспехите си на малкия брат, казвайки, че всичко се е объркало, когато той се е родил. Големият брат има едипова проекция към бащата, вини го за морфиновия проблем на майката, която обожава.
По собствените му думи, Юджийн О’Нийл вижда живота като: прекрасно-иронично, красиво-безразлично, възхитително-мъчително късче хаос, чиято трагедия придава смисъл на човека. Това, което писателят цели, е да накара публиката да си тръгне с възторженото чувство, че е видяла герой, изправен пред живота в борба с шансовете на съдбата. Героят няма да победи, почти сигурно е, че ще бъде победен. Но индивидуалният живот става значим единствено в борбата.
*Първото изречение от „Ана Каренина“, на Лев Толстой. Превод: Георги Жечев
Свързани публикации:
За китайския филм със същото заглавие натиснете тук: Long Day’s Journey Into Night 2018