Една от свещените крави на сценаристите е развитието на героя. Да го измислиш не просто красив и силен, но също интересен, дълбок, многопластов. Всички сценаристи опитват, повечето се провалят.
Страхотни филми имат запомнящи се герои – символични, симпатични, странни, славни. Но филмите биха продължили да са страхотни дори, ако променим тези герои. Защото в тях важното е какво се случва, къде се случва, как.
Най-важното, когато гледате филм на Майкъл Бей е къде е позиционирана камерата, дали експлозията ще попадне в центъра на кадъра или вдясно. Героинята може да бъде описана като „млада“, „здрава“, „стегната“, „красива“ и „секси“. Интересните герои обаче не са прилагателни, те са глаголи.
Фокус за филмите тип характерово изследване е конкретен… характер. Филмът се движи, върти и завива воден от главния герой и вътрешния му свят. Разкрива мотивацията и чувствата. Проследява как той, тя или те се развиват, израстват, изгряват или… залязват. Това е различно от наративите, които са водени от действието.
Жанрът, който започва да предлага характерови изследвания е филм ноар. Наскоро писахме за Топ 50 филм ноар, затова днес ще пренебрегнем този жанр.
Традиционно драмата и биографията се фокусират върху промените в характерите на героите. Ето няколко чудесни филмови анализи на личността.
Citizen Kane 1941 (Гражданинът Кейн)
Режисьор и сценарист: Орсън Уелс / Съсценарист: Херман (Манк) Манкевич
Филм с 8 номинации за Оскар и една награда – за сценарий. Започва със смъртта на главния герой, магнатът и мегаломан Чарлс Фостър Кейн (Уелс). Персонажът е базиран на реални хора. Един от тях – медийният цар Уилям Рандолф Хърст, се разпознава и прави всичко възможно, за да заличи Citizen Kane 1941 от кината, медиите, архивите и историята изобщо.
Може би повече от десетилетие филмовите критици избираха Citizen Kane 1941 за Най-добър филм за всички времена. Макар да не съм влюбен в произведението на Орсън Уелс, аз му се възхищавам. Уелс проследява израстването на харизматичния си герой от дете – богато, но емоционално несигурно. Това е умен анализ защо и как някой става това, което е.
Подходът ще бъде копиран стотици пъти. A Streetcar Named Desire 1951 (Трамвай „Желание“), The Bad and the Beautiful 1952 (Лошият и красавицата), Lawrence of Arabia 1962 (Лорънс Арабски), Joy 2015 (Джой) – все филми, които се опитват да разпознаят плодовете, като се върнат към корените.
All About Eve 1950 (Всичко за Ева)
Режисьор и сценарист: Джоузеф Манкевич, по разказа The Wisdom of Eve на Мери Ор
Филмова 10-ка, която печели 6 награди Оскар и още 8 номинации. Бети Дейвис прави ролята на живота си, но остава без златна статуетка. Саркастична реплика на съдбата, която сякаш продължава самия филм.
Сценарият е майсторски. Пълен е с характери, извадени от папките на психоаналитик. Сред тях блести голямата актриса Марго Чанинг. Външно силна, пъргава, остроумна – доминираща изкуството и средата си. Но вътрешно раздирана от несигурност и криза на идентичността. Марго усеща натрапчивия страх от скоропостижната смърт на кариерата и живота, които гради от тригодишна.
A Man Escaped 1956 (Осъденият на смърт избяга)
Режисьор и сценарист: Робер Бресон, по мемоара на Андре Девини
Не съм гледал много френско кино, но този филм е сред най-доброто, което съм гледал. Максимално въздействие с минимални средства.
Франсоа Летерие, който иначе е писател и режисьор, прави роля, която професионалните актьори могат да изучават академично. Той ни пленява – още с първия кадър, в който ръката му плахо пипа вратата на полицейската кола, която го транспортира до военния затвор в Монлюк.
Затворникът, каторжникът, лагерникът, пленникът, робът и жаждата му за свобода. Толкова много филми разказват за него. Cool Hand Luke 1967 (Хладнокръвният Люк), Papillon 1973 (Пеперудата), Merry Christmas Mr. Lawrence 1983 (Весела Коледа, г-н Лоурънс), The Shawshank Redemption 1994 (Изкуплението Шоушенк), Rescue Dawn 2006 (Зората на спасението), Hunger 2008 (Глад), King of Devil’s Island 2010 (Кралят на Бастой), Unbroken 2014 (Несломим) – във всеки един можем да открием похватите на Бресон, чрез които оголва душата на героя.
Pickpocket 1959 (Джебчията)
Режисьор и сценарист: Робер Бресон
Ако предишният филм на Бресон започва от затвора и свършва на свобода, този започва от свобода, за да свърши в затвора. Странна смесица от Достоевски, криворазбран Ницше, католически angst и френско екзистенциално отегчение.
Докато е на конни надбягвания Мишел (изпълняван от непрофесионалния актьор Мартин Ла Сал), изпитва импулс да открадне. Успява да вземе пачка от дамска чанта. Арестуван е, но е освободен поради липса на доказателства. Изживяването го стимулира за още. Мишел вярва, че има право да краде, защото е по-специален от другите. Той живее в невидимост и самота, каквато само джебчиите могат да изпитват.
Бресон нарича актьорите си „модели“. Той ги кара да доставят репликите си с безразличие. Равнодушието в лицето им е необичайно, ако не и дразнещо. Филмът оказва ефект върху световното кино. Пол Шрейдър например го намира за съвършен и го цитира в почти всичките си сценарии и особено в Taxi Driver 1976 (Шофьор на такси).
Les quae cents coups 1959 (400-те удара)
Режисьор и сценарист: Франсоа̀ Трюфо̀
Франсоа̀ Трюфо̀ стартира френската Нова вълна, много преди Ричард Линклейтър да направи Boyhood 2014 (Юношество). Главният герой е Антоан Доанел (Жан-Пиѐр Лео̀), момче с труден характер. Трюфо̀ ще използва същия герой (и актьор) в още 4 филма, той остарява пред очите ни в продължение на 20 години.
Какво се случва с децата, когато ги оставим без любов, но и дисциплина. Привидно незначителни, делнични неща се отпечатват върху все още мекия – като глина, характер на героя.
Cleo from 5 to 7 1962 (Клео от 5 до 7)
Режисьор и сценарист: Анес Варда
Любимият ми филм на Варда. Новаторски, модерен – дори и днес. Без много думи – често само с образи, тя създава човешка интроспекция – не само за героя, но и за зрителя.
Проследяваме Клео, певица и хипохондрик, която чака резултатите от изследването си за рак. Двата часа ще станат най-дългия ден в живота й. Тя преминава през метаморфоза – като какавида.
Има плеяда от филми, които търсят, намират и се опитват да разберат жената. Било Катрин Деньов, която полудява в тесен апартамент в Repulsion 1965 (Отвращение), било феноменалната Джина Роуландс, като депресирана, алкохолизирана актриса, която търси смисъл в Opening Night 1977 (Премиера), било Джил Клейбърг, която се опитва да се усмихне отново в An Unmarried Woman 1978 (Неомъжена жена), било изпотената Кейт Бланшет в Blue Jasmine 2013 (Син жасмин) или Сърша Ронан, която пораства в Lady Bird 2017 (Лейди Бърд).
Taxi Driver 1976 (Шофьор на такси)
Режисьор: Мартин Скорсезе / Сценарист: Пол Шрейдър
Робърт Де Ниро е Травис Бикъл, 26-годишен бивш морски пехотинец. Той се е превърнал в анонимен шофьор на такси, след като се е върнал от Виетнам. Травис се трансформира – пред очите ни, в отмъстител-убиец.
Темите в класиката на Скорсезе са много. Градската самота и ефектът й върху хората. Влиянието на общата деградация – морална и физическа, върху психичните заболявания. Героят изпада в крайни състояния – срам, мъка, отчаяние, обезверяване. Той е в агония.
Скорсезе продължава тази постмодернистична дисекция на самотния мъж, който се откъсва, бунтува и гневи в Raging Bull 1980 (Разяреният бик). Историята на Джейк Ла Мота не е за бокса – макар да има бокс. Това е история за мъж парализиран от несигурност, изразена чрез ревност и агресия, страх от провал – сексуален и социален. Рингът, на който героят бива пребиван, е църква, място за изповед, себебичуване, самонаказание, покаяние, опрощение.
Tender Mercies 1983 (Нежно милосърдие)
Режисьор: Брус Бересфорд / Сценарист: Хортън Фут
Робърт Дювал получава Оскар за ролята си на бивша кънтри звезда, смазана от алкохолизма. Оскар печели и сценарият, който е написан директно, чисто – без финтифлюшки, честно към героите и зрителя.
Мак Следж се събужда на пода – след пиянски запой. Намира се в малък, прашен, евтин мотел-бензиностанция, сред нищото. Можете да усетите миризмата в стаята, да помиришете мъжа в нея. Само след няколко кадъра, Мак решава да спре пиенето. A след още един-два, без да видим и дори един момент на ухажване, той предлага брак на собственичката – вдовица и самотна майка. Филмът използва песните, за да анализира героите. Част от текстовете са написани от Робърт Дювал – всичките са изпълнени на живо от него.
Има няколко успешни „копия“ на този филм: Pure Country 1992, Crazy Heart 2009 (Лудо сърце), Blaze 2018 (Блейз), Wild Rose 2018 (Дива роза).
The Breakfast Club 1985 (Клуб Закуска)
Режисьор и сценарист: Джон Хюз
Петима гимназисти – Принцесата, Хулиганът, Атлетът, Зубърът и Кукото, са наказани да прекарат цяла събота заедно, арестувани в училищната библиотека. Фундаментален представител на тийн киното през ‘80-те и завинаги.
Новаторството на Джон Хюз е, че филмът няма (класически) сюжет, а е час и половина терапевтичен сеанс. Характерите разчупват черупките си – един след друг, а после се „лекуват“ взаимно.
Bad Lieutenant 1992 (Лошият лейтенант)
Режисьор: Абел Ферера / Сценаристи: Зои Лунд и Абел Ферера
Харви Кайтел е в ролята на ярък и страшен антигерой. Безименно нюйоркско ченге, комарджия и наркоман.
Филмът е замислен като комедия, като за главната роля е обмислян Кристофър Уокън. Кайтел е човекът, който помрачава всичко. Според мен, независимата продукция дава разрешение за появата на: Bringing Out the Dead 1999 (До краен предел), Training Day 2001 (Тренировъчен ден), The Guard 2011 (Големият полицай от малкия град), Filth 2013 (Разврат).
През 2009 Вернер Херцог прави своя версия – Bad Lieutenant: Port of Call New Orleans 2009, в който мръсното ченге си има име – Терънс Макдона, изигран в пълен делириум от Никълъс Кейдж.
Three Colors trilogy (Три цвята – трилогия)
Режисьор: Кшищоф Кешловски / Сценаристи: Кшищоф Кешловски и Кшищоф Пиесевич
Три психологически драми, оцветени в цветовете на френското знаме. Официалната причина е любовта на режисьора към френската култура. Истинската – по собствените му думи, са парите. Ако друга държава ни беше финансирала – казва той – Цветовете щяха да са различни, но филмите щяха да са същите.
Обща връзка между историите е, че има обект, който свързва героя с миналото му – ала Орсън Уелс. От сърце препоръчвам Three Colours: Red 1994 (Три цвята: Червено), който ми е любим. Жулиет Бинош е отлична в Three Colors: Blue 1993 (Три цвята: Синьо), който е посветен на скръбта.
Към списъка ни можем да добавим почти всеки филм на Бергман, но постът вече е достатъчно голям, че да не бъде прочетен от никого. Затова ето още подобни филми – от 21 век, но без текст.
Писали сме за:
Punch-Drunk Love 2002 (Гроги от любов)
The Machinist 2004 (Механикът)
Писали сме за:
Tyrannosaur 2011 (Тиранозавър)
Django Unchained 2012 (Джанго без окови)
Inside Llewyn Davis 2013 (Истинският Люин Дейвис)
Писали сме за:
Писали сме за:
Phantom Thread 2017 (Невидима нишка)
Писали сме за:
Another Round 2020 (Още по едно)
Свързани публикации:
12 страхотни филма, развиващи се в реално време
Изчетох с удоволствие, и не ми стигна. 🙂
След подобни текстове, ме напушва смях, че някога съм се мислил за киноман.
Благодаря, толкова малко ни трябва 🙂