Миналата година Taschen издаде Film Noir, наръчник-изследване на един от любимите ми жанрове.
Достойнство на изданието е богатият снимков материал, който предава мрачната елегантност и фатална изисканост на филм ноар.
В сборника има списък: TASCHEN’S TOP 50 NOIR MOVIES.
Да видим – колко от филмите сте гледали?
Rebecca 1940 (Ребека) – е дебютът на Алфред Хичкок в Холивуд. Той е единственият му, който печели Оскар за Най-добър филм. Взима и за най-добра кинематография. Не знам, кога синьото прелива в зелено. High Sierra 1941 (Хай Сиера) е на подобна граница, границата между гангстерския филм и ноар. Първата значима роля на Хъмфри Богарт, който има над 40 преди нея.
The Maltese Falcon 1941 (Малтийският сокол) – гледах го като дете и пак тогава прочетох книгата на Дашиъл Хамет. За мен, това е началото на филм ноар и изгряването на звездата Богарт. Shadow of a Doubt 1943 (Сянка на съмнение) е по-любимият ми филм на Хичкок в тази група и най-любимият на самия режисьор. Има два римейка – през 1958 и 1991, а също е в основата на Stoker 2013 (Стокър) на Парк Чан Уук.
Obsession 1943 (Натрапчивост) е пиратски, но революционен италиански прочит на романа „Пощальонът винаги звъни два пъти“, на Джеймс Кейн. Не, главният герой не е пощальон. Пощальонът е метафора. С дебюта си Лукино Висконти изпреварва американската версия с три години. Режисьорът прочита романа на френски, защото му е подарен от Жан Реноар. Готовият филм е забранен от Римокатолическата църква, а фашистката администрация унищожава всички копия, освен едно – личното на Висконти.
Double Indemnity 1944 (Двойна застраховка) – режисьор е Били Уайлдър, съсценарист е Реймънд Чандлър. Базиран на едноименната книга на Джеймс Кейн, според когото филмът е по-добър от романа му. Класика със 7 номинации за Оскар и култово изпълнение на Барбара Стануик. Диалозите са жестоки. „Да, убих го. Убих го за пари – и за жена. Не взех парите. Не спечелих и жената“.
Ингрид Бергман е млада, красивa, талантлива и печели първия си Оскар с Gaslight 1944. Психолозите превръщат заглавието в глагол – gaslighting, означава, че създавате фалшива реалност, чрез която манипулирате някого. Но това не е чист ноар. Психологически трилър – да, мелодрама – също.
Писали сме за Laura 1944 (Лаура) – филмът, с който Джийн Тиърни става принцесата на Холивуд. Споменавали сме и Джоан Крофорд, която е силата в Mildred Pierce 1945 (Милдред Пиърс).
Detour 1945 (Отбивка) е Б-филм, но с А-качество. Малка, но златна бучка в жанра, която работи със своя минимализъм. Актьорът в главната роля – Том Нийл, е по-известен като пияница и биткаджия, и дори е съден за убийство. Жената e изиграна от Ан Савидж. Изпълнението й изпреварва с 30 години времето си – според Вим Вендерс. Прав e.
Тиърни е убийствена в ролята на психопатична femme fatale в Leave Her to Heaven 1945. Можем отново да спорим с екипа на Taschen – дали това е класически ноар. И не защото е Technicolor цветен или защото се развива предимно в гора. А, защото романтичната мелодрама, трагедията и психологическият трилър натежават.
Няколко пъти сме давали за пример Gilda 1946 (Гилда), едно от вдъхновенията на Явор Гърдев за Дзифт 2008. Игривият диалог, дикцията на злодея, костюмите, сексапилът. Рита Хейуърт е бетонирана в ролята на „сексбомба“, което може би допринася за трагичната й съдба по-късно. Модел за десетки женски образи в киното, включително анимационната Джесика Рабит.
The Big Sleep 1946 (Големият сън) – поне още веднъж в този пост ще напиша, че ноар е жанр, в който стилът е по-важен от сюжета. А това е стилен филм. Стилно заснет от Хауърд Хоукс. Със стилно, вечно присъствие на Бакол и Богарт.
The Killers 1946 (Убийците) е филм на Робърт Сиодмак и актьорски дебют на Бърт Ланкастър. Моментът, когато виждаме героинята на Ава Гарднър е покосяващ. Сцената с обира – майсторска. Ядрото на сюжета е кратък разказ – със същото заглавие, на Хемингуей. Когато го прочетох – като ученик, ми се стори, че е най-якото нещо, което съм чел. Няколко страници само диалог. Дон Сийгъл прави римейк през 1964.
Nightmare Alley 1947 (Улицата на кошмарите) – не съм го гледал, но тази година гледах прочита на Гийермо дел Торо, който никак не е зле. Out of the Past 1947 (От миналото) е филм ноар par excellence. Един от най-добрите в списъка. Робърт Мичъм, Джейн Гриър и все още неизвестният Кърк Дъглас са отлични. Диалозите – бижу:
– I don’t want to die.
– Neither do I, baby, but if I have to, I’m going to die last.
The Lady from Shanghai 1947 (Дамата от Шанхай) – Ето, отново. Сюжетът на Орсън Уелс e странен и объркващ. Но визията е по-важна. Финалът е наслада, копирана стотици пъти.
Един от големите ми кино дисонанси е The Third Man 1949 (Третият мъж). Филмът, който харесвам най-малко в целия списък.
Според технологична статия, първата филмова демонстрация на телефон в кола прави Хъмфри Богарт в Sabrina 1954 (Сабрина). Това е лъжа. Бях изненадан, когато видях клетъчни телефони, факс и тракери, които полицията използва – 30 години преди изобретяването на GPS – в White Heat 1949 (Бяла жега). Джеймс Кагни е иконичен, като психопат с едипов комплекс. „Made it, Ma! Top of the world!“
Препоръчвали сме Night and the City 1950. Макар Мерилин Монро да грее от постера на The Asphalt Jungle 1950 (Асфалтовата джунгла), той е направен по-късно, когато тя вече е звезда. Ролята й е епизодична, на „сладко котенце“. Филмът е сред най-добрите на режисьора Джон Хюстън. Модел е за френски хит, който ще видим след малко.
Sunset Blvd. 1950 (Булевардът на залеза) – Вторият най-любим филм на Дейвид Линч. Влияе на неговия Mulholland Dr. 2001 (Мълхоланд Драйв). Визуални и вербални реплики от произведението на Били Уайлдър са цитирани в десетки други. Филмът е на 12 място в класацията „100 най-добри за всички времена“ на Американския филмов институт.
Rear Window 1954 (Задният прозорец) на Хичкок има няколко официални римейка, но също е творчески корен на Disturbia 2007 (Дистърбия). Винаги попада в „Топ 100 за всички времена“, независимо кой прави класацията. Les Diaboliques 1955 (Диаболично) – гледал съм както оригинала на Анри-Жорж Клузо, така и римейка от 1996 с Шарън Стоун и Изабел Аджани. Оригиналът е несравнимо по-добър.
Rififi 1955 (Рифифи) – Жул Дасен е под силното влияние на The Asphalt Jungle 1950, но прави нещо свое. Един от най-добрите обирджийски филми. Цитиран е (това изобщо не е пълния списък) в : Reservoir Dogs 1992 (Глутница кучета), Heat 1995 (Жега), The Five 1995 (Петимата), The Usual Suspects 1995 (Обичайните заподозрени), American Animals 2018 (Американски животни), The Irishman 2019 (Ирландецът).
Kiss Me Deadly 1955 (Целуни ме смъртоносно) – Виждаме трите важни жени в сюжета боси и (предполагаме) голи. Първата е само по шлифер, втората е по хавлия, третата в халат – скандално за времето си. Макар актьорската игра да не е добра – дори за времето си, филмът на Робърт Олдрич, по роман на Мики Спилейн, е преписван редовно. Например – уводните надписи текат в обратната посока. Това се харесва на Джордж Лукас, Дейвид Финчър, Гаспар Ное, Роджър Ейвъри, Такаши Миике и поне още 10 други режисьори, които също го използват. MacGuffin-ът е откраднат от Спилбърг, Тарантино, братята Коен и Джон Франкенхаймър. Според Годар и Трюфо това е американският филм, чиято естетика оказва най-голямо влияние върху Френската нова вълна.
Споменавали сме The Night of the Hunter 1955 (Нощта на ловеца).
Препоръчвали сме The Killing 1956 (Убийството) на Стенли Кубрик. Писали сме и за Джей Джей Хънсъкър, героят на Бърт Ланкастър в Sweet Smell of Success 1957 (Сладкият дъх на успеха). Той е сред Най-добрите злодеи в киното.
Touch of Evil 1958 (Допир до злото) – споделяли сме уводния кадър и майсторската режисура на Орсън Уелс. Визуални реверанси към него ще видите в произведения на Тим Бъртън, Пол Томас Андерсън, Уес Андерсън, Пол Верховен, Бернардо Бертолучи, Мартин Скорсезе.
Vertigo 1958 (Световъртеж) е филм, цитиран в безброй други. Solaris 1972 (Соларис), Chinatown 1974 (Китайският квартал), Jaws 1975 (Челюсти), Blue Velvet 1986 (Синьо кадифе), Matador 1986 (Матадор), Dark City 1998 (Градът на мрака), Skyfall 2012 (Координати: Скайфол), La La Land 2016…
Peeping Tom 1960 е толкова скандален, че унищожава кариерата на режисьора Майкъл Пауъл, автор на множество британски класики. Според мен, историята за стеснителен фотограф, който е сериен убиец-воайор не е филм ноар. Това е филм на ужасите и един от първите слашъри. Въздейства върху Мартин Скорсезе, Брайън Де Палма, Катрин Бигълоу. В идейното ДНК е на One Hour Photo 2002 (Експресно фото), Auto Focus 2002, Nightcrawler 2014 (Лешояда).
Psycho 1960 (Психо) – още един Хичкок шедьовър, който си тежи на мястото, което е психологически хорър. Поне 4 филма се опитват да са продължение, а през 1998 Гас Ван Сант прави римейк. Защо ли?
Какъв е вашият резултат? Моят е 45 от 50. Бих ли сменил някои от филмите – да, бих. Липсват ми: The Lost Weekend 1945 (Изгубеният уикенд) на Били Уайлдър, британският Odd Man Out 1947 (Странният човек отвън) на Карол Рийд, който е първият носител на награда БАФТА за Най-добър филм, Criss Cross 1949 на Робърт Сиодмак, Strangers on a Train 1951 (Непознати във влака) на Хичкок и особено The Big Heat 1953 (Голямата жега) на Фриц Ланг.
Свързани публикации: