„Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему.“
Лев Толстой, „Ана Каренина“
Киното е интуитивно изкуство. Посланието, идеята, значението се излъчва пред очите ни и ние ги разбираме.
За разлика от операта, поезията или балета, не е необходимо предварително да прочетем какво се случва, за да разберем, че се случва. Включваме се инстинктивно.
Критикували сме неведнъж хибридното кино, което доминира салоните, последните 20 години. Комбинацията от документалистика и риалити телевизия, която води „война срещу въображението“.
Повечето ми любими филми са класически или формалистки. Те представят стилизирана, манипулирана, хиперболизирана, редактирана трансформация на времето и пространството. Създателите им използват скъпи камери, осветление, декори, костюми, грим и прически, музика, и внимателно, смешно, а понякога хипнотично написани диалози, за да създадат свят, който е различен от реалния. Свят магия.
Реализмът често е банален, скучен, депресивен, бие на кухо или се удавя в мелодрама.
Ключът е автентичността. Мястото, времето, героите трябва да са достоверни, истински, искрени. Майстори в това са натуралисти като Майк Лий и Ноа Баумбах. Последният филм на Азазел Джейкъбс – His Three Daughters 2023, също го постига.
Три отчуждени сестри се събират в нюйоркски апартамент, докато чакат смъртта на баща им, който тихо (и невидимо за зрителя) умира в съседната стая. Разбира се, няма да го гледам – казах си и аз. Но го гледах и обещавам: филмът е динамичен, отлично изигран, човешки и на доста места смешен.
Актьорският състав е камерен. Можете да преброите всички актьори на пръстите на двете ръце и ще ви останат свободни. В ролите на трите дъщери блестят Кари Куун, Елизабет Олсън и Наташа Лионе.
Кейти е голямата сестра, тя физически се извисява над другите дори, когато седи. Гласът й e сериозен и строг, интонацията е респектираща. Тя е самоуверена и горда, но пасивно-агресивно търси индиректен конфликт. Кейти цели контрол, усилията й са скрити, зад привидни опити за грижовност. Кейти смята, че е единственият възрастен в стаята.
Кристина е най-младата сестра, уязвима, тиха и изпитваща паника, при първи симптоми за конфликт, тя постоянно моли за „пауза“, „тишина“ и „мир“. Практикува йога, медитация и техники за антистрес дишане, обожава Грейтфул Дед. Не само заради музиката, но и заради това, което символизират – връзка, грижа и любов. Очевидно е, че тя е детето, което е получило най-малко внимание и сега, когато е станала майка, не престава да говори за собственото си дете.
Кейти и Кристина споделят една и съща майка. Рейчъл е заварената им сестра от втората съпруга на баща им. Тя е флегматична, уморена, инертна и тромава. Дрезгавият глас и огненочервената коса, постоянно обвита в марихуанен дим, изнервят другите две сестри. Рейчъл е застаряла тийнейджърка и комарджия, без деца и без перспективи, но апартаментът е прехвърлен на нейно име.
Филмът е движен от диалога, близко е до това, което постига Fences 2016 (Прегради). Затворени сме между стените на малкия апартамент. В моментите на клаустрофобия Рейчъл излиза, за да пуши навън – пред блока, тогава заедно с нея дишаме студения, зимен въздух.
Ако Азазел Джейкъбс беше избрал формалистичен поглед към конфликта на трите дъщери, то можеше да направи нещо като You’re Next 2011 (Ти си следващия). Филм на ужасите, но също метафора за емоционалната дисфункция на семейния живот.
Вместо това, Джейкъбс избира по-трудното – поне според мен. Той изгражда три комплексни, счупени героини, които се променят пред очите ни. Обмислил е емоционалните арки на героите, написал е отлични, естествени диалози, балансирал е сцените, избрал е правилните актриси. Изследването на характера е по-сложно, от това кой с какъв тъп или остър предмет ще бъде убит.
Мнението ми в едно изречение:
Една от най-добрите драми тази година.
Свързани публикации: