Възходът на гурутo: Защо псевдоинтелектуалците процъфтяват?

Гледах видео есе за падението на Стивън Левит и Стивън Дъбнър. Левит е професор по икономика, чиито надежди и амбиции включват Нобелова награда. Дъбнър е журналист, който се специализира в областта на икономиката и социалните науки.

Двамата са автори на абсолютния бестселър Freakonomics / „Фрикономика“. Книгата постигна световен успех, още с първата си публикация, през 2005. Превърна се в „медиен бранд“, който генерира поредица от книжни продължения, радио шоу, подкаст, документален филм и множество участия.

Оригиналната творба е продадена в над 4 милиона копия. Един час лекция или „разговор“ с двамата струва между $20 000 и $50 000. А по някое време, авторите имаха и консултантски бизнес. Тоест, станаха мултимилионери. Аз също си купих Freakonomics, даже я прочетох, а сега ми е чудно, че трябваше да минат 10 години, за да открием, че това е псевдоинтелектуална слама и научно фарисейство. 

Писали сме, че грифтърите са специфична част от американския културен етос. Наивността, комбинирана с невиждани материални възможности, създава хранителна среда за хора, които психологът д-р Тод Гранде нарича „вампири на доверието“. 

Америка, бидейки протестантска, има силна традиция в мисионерството и проповядването. Това са няколко от най-дразнещите – поне за мен, псевдоинтелектуалци, които са по-успешни от Левит и Дъбнър. 

Малкълм Гладуел

Основна професия за Гладуел е журналистиката. Баща му, който е английски професор по математика, забелязва, че синът му е „доста амбициозен за дете”. Амбицията не се реализира в академичните среди. Гладуел има бакалавърска степен по история, но нищо повече. За да постигне бърз успех и слава, той се насочва към… рекламата. Грях, който самият автор на поста също споделя. Но Гладуел се проваля на всичките си интервюта за работа, затова избира следващото най-добро (или лесно, или сладко) – журналистиката. 

В дългата си кариера, той преминава през няколко медии, за да намери пристан в едно от най-престижните (и снобски) издания в Америка: The New Yorker. В началото, той е моден журналист, но после започва да се изказва и по теми като: психология, социология и политология. Става „звезда“ с първата си книга The Tipping Point / „Повратната точка“, издадена през 2000 година. След нея написва още шест. 

Нещо, което ще забележите веднага (когато четете) е, че е отличен разказвач. Той избира прецизно историите, след което ги аранжира сладкодумно. Често цитира изследвания. Цитати, чиято функция е текстът да изглежда „авторитетен“. Една от бележките, които съм запомнил – на професорът ми по Обща психология, е: „Когато започнете да четете различните теории, които ще изучаваме у вас ще се появи фалшиво чувство за разбиране“. Това фалшиво чувство за разбиране е цел на Гладуел, то е основен генератор за банковата му сметка. Книгите му са интелектуални „дъвки“ – цветни и сладки, но без хранителна стойност. 

Гладуел е дразнещ, даже трагичен, когато дебатира „на живо“. Ако събеседникът му е подготвен, а не просто съучастник, бързо развенчава аурата му на „експерт“ и „обяснител“ на света, за да оголи истината, че Малкълм просто е влюбен в собствения си глас. Пример, че често се радваме на комфорта на мнението, без дискомфорта на мисълта.

Брене Браун

Автор на бестселъри в областта на психологията, без образование по психология. Има магистратура по социални дейности и докторат по философия. Любими теми на Браун са: срама, уязвимостта и лидерството. Тя е дефиниция на псевдонаучност, извор на термини като: daring greatly или wholehearted living, които ще намерите в секцията за Самопознание и самопомощ, но реално не подлежат на емпирично доказване. 

Браун се позиционира успешно. Тя е „куратор на автентичност“ и ласкав психотерапевт на т.нар. „милениали“, които се оказаха (поне в собствените си очи) групичка от жертви с психични заболявания и уникални, неповторими, изключителни травми. Работата на Браун предлага жадуваното облекчение и комфортната перспектива, че е нормално да бъдеш слаб, несъвършен и несигурен.

Ювал Харари

Историк, псевдоантрополог и футурист, който стана идол с книгата си Sapiens: A Brief History of Humankind / „Sapiens. Кратка история на човечеството“ – първо издание 2011. Постфактум, той започна да се изживява като технологичен Нострадамус и наследник на Клаус Шваб.   

Чел съм единствено първата му книга, а преди месец колега ми направи ревю на последната. И двете изживявания ми създадоха чувство за безцелност. 

Харари не е учен, той разчита на вторични източници, които интерпретира и моделира, по рамката на историята, която иска да разкаже. Желае да нарисува „голямата картина“, затова „маца“ с голямата четка, правейки неточни, неадекватни обобщения и фантастични твърдения. Дебютът му е сензационен и редукционистки сборник от баналности. За доста хора – някои от тях доста заможни, той е „интелектуална рокзвезда“ и тех-оракул. За мен? Той е Малкълм Гладуел 2.0. 

Лекс Фридман

Е компютърен специалист и любим подкастър на богатите. Марк Зукърбърг, Джеф Безос, Илон Мъск, Сам Олтман са малка част от гостите му – „тех-батки“, милиардери, визионери и „глобални лидери“. Фридман се рекламира с твърдението, че е завършил MIT и е бил част от изследователските му програми. Твърдение, което мнозина оборват. 

Преди да стане корпоративен подлизурко и личен PR на Мъск, Лекс стартира като скромен, тих водещ на подкаст, чиито гости са хора на науката. Проблемът на истинските хора на науката е, че повечето от тях са скучни. Нямат чувство за хумор, нямат интересни истории, нямат харизма. След подкаста си с Мъск, Лекс „избухва“ и започва да има достъп до места, които са недостъпни – за 95% от световните медии. Както казва Тим Дилън, един от любимите ми комици, който е бил гост на Фридман: „Всички ми казват, че тоя тип е гений. Може и да е, сигурен съм, че е. Но някой може ли да ми каже какво е направил? Кога спряхме да искаме университетски акредитации?“   

TED-ификацията на познанието

Възходът на псевдонауката и гурутата има поне една важна пресечна точка – TED Talks. TED (Technology, Entertainment, Design) е американо-канадска медийна организация, чийто фокус са: „идеите, които си струва да се разпространяват“, а по новото им мото: „идеите, които променят света“.  Организацията е основана през 1985, но придоби световна популярност в последните 15 години. 

TED е люпилня за фейк интелектуализма. Това е науката, но като „Леле, майко!“, като „10-минутна презентация“, като „кликове“, като „златно яйце“ в икономиката на вниманието. Науката, като „сбирка на инфлуенсъри“.

В наситената дигитална среда идеите, които стават „вирусни“, са прости, емоционални, интуитивни. Псевдонаучните твърдения процъфтяват, защото предлагат лесни решения на сложни проблеми. Представят спекулации като прозрения. Избягват сложната несигурност и скука на истинската наука.

Интернет децентрализира знанието. Акредитираните експерти вече се конкурират – и често губят, от уверени аматьори. 

Научните работници трябва да изградят личен бранд, за да са богати и успешни. Маркетингът налага издаването на поне една книга – с противоречива или поне крещящо креативна идея, която е представена с хипербули и обилни повторения. Аудиторията предпочита добрата история, пред фактите, избира самочувствието, пред истината. 

Свързани публикации: 

Прогноза: повечето прогнози ще са грешни

Любимите ми ТВ интелектуалци и учени

*Есето за Стивън Левит и Стивън Дъбнър – тук