1917

„Мисля, че трябва да бъда проклет, защото обичам тази война. Знам, че тя разбива и смазва живота на хиляди, но не мога да устоя – наслаждавам се на всяка секунда от нея“.

Уинстън Чърчил в писмо до приятел – 1916

Сам Мендес ни предлага 1917, мисията на двама британски войници, по време на Първата световна война. Филмът е номиниран за 10 награди Оскар. О, Боже – заслужава ги.

Проблемът с войната

Голямата война трансформира Европа и целия свят. Убива над 15 милиона души, осакатява живота на много повече. Апокалипсисът обаче е статичен. Десетки-хиляди мъже, които чакат – окопани в канали, дупки и землянки, зад редове от бодлива тел. Това не е повод за живо кино. Може би театър, но не и кино.

Пример е Journey’s End 2017 (Краят на пътуването), който е адаптация на пиеса от 1928, написана от офицер участник във войната.

Сам Мендес решава проблема, като избира за герои двама куриери, които трябва да пренесат решаващо послание през фронтовата линия. Ако не успеят, стотици ще умрат – включително брата на единия от героите.

Това е. Това е целият филм.

Останалото е действие. Действие, което почти не спира за почивка. Чрез магията на монтажа филмът изглежда като един внушително дълъг кадър. Мендес превръща зрителите в третия спътник на двамата млади мъже.

Проблемът с характерите

Е проблемът с времето. Филми в реално време се правят рядко, защото е трудно да развиете героите, да разгръщате конфликтите. Трудно е да влезнете в дълбочина, докато тичате от точка А към точка Б.

В този контекст 1917 е като Dunkirk 2017 (Дюнкерк), а не като Paths Of Glory 1957 (Пътеки на славата). Това е драма на оцеляването, влакче на ужасите, а не партия шах.

Злодеите

Няма конкретен злодей. Няма пищящ Хитлер, няма офицер със стъклено око и монокъл. Първата война е анонимна.

Немските войници са почти винаги силуети в контражур. Една от страшните сцени се случва в разрушен град, на безлюдна улица – през нощта. Героят среща друг самотен мъж с пушка, който застива в далечината. Миг на страх и надежда. Свой! Чужд? След този миг, силуетът се втурва към нас стреляйки. Злодеят е самата война.

Филмът я показва като грозно, мръсно и чудовищно начинание, но също и безплодно. Комбинацията на сцени със смърт и разруха, и сцени с природна красота – цъфтящи дървета и тучна зелена трева, подсилват пълното отчаяние, сюрреалистичната безсмисленост.

Лицата

Сам Мендес избира млади и непознати актьори. С това качва напрежението. Ако беше използвал Том Харди или Том Холанд, ще сме сигурни, че няма да бъдат убити. Непознатото е несигурно.

Роджър Дийкинс

1917 е толкова филм на Сам Мендес, колкото и на Роджър Дийкинс. Той е не просто кинооператор, той е художник, живописец, майстор.

Роджър казва: Работата ми не е да сложа камерата някъде, работата ми е да изпратя зрителя нейде. И успява. Изпраща ни в платно от зловеща красота и фатална изящност. Филмът предлага ярки, динамични, настръхващи кадри, които ще ви изпълнят с почтителен страх.

Дийкинс е носител на 1 награда Оскар за кинематография, а 1917 е 14-та му номинация. Неговата кинематография не е грозна или красива, тя е правилната за всеки филм, който снима. Въпреки че камерата му „нахълтва“ в кадъра, той успява да го направи интимно изживяване.

Критиката

Критиката ми не е свързана с незабележими неща – като военно-историческата акуратност на това, което виждаме. Ако искате пълна достоверност, задължително гледайте документалното постижение They Shall Not Grow Old 2018.

На няколко места ме подразниха честите „щастливи съвпадения“, които придвижват действието напред. Плъх, който скача точно върху заложения капан с мина. Кофа със забравено мляко, което влиза в употреба малко по-късно. Самолет, който пада точно в центъра на кадъра. Незнайно как изостанал немски снайперист. Виновен си, Сам Мендес.

Мнението ми в едно изречение:

Филм изживяване, който ще ви погълне напълно.