Брайън Уансинк е психолог, който работи в областта на храненето. В един от експериментите му, той показва думите „шоколадова торта“ на група американци и записва асоциациите им. Най-честата връзка със словосъчетанието е „вина“. Французите имат напълно различна реакция, мнозинството от тях казват: „празник“.
Guilty pleasure няма директен превод на български. Може да се адаптира като „греховно удоволствие“ или „гузна наслада“. Това е нещо, което човек харесва, но се чувства неудобно или неохотно да признае публично, че е така, защото „нещото“ е определяно като нискокачествено, нездравословно, немодерно.
Guilty pleasure може да е всичко – от сладка и мазна храна, до ТВ риалити, или чалга песен. Терминът e наличен още през 18 век и дори оказва въздействие на Зигмунд Фройд. Но се масовизира от американските медии, в края на 20 век, когато започва да се свързва много повече с медийното потребление и културните предпочитания, отколкото с посещението на бордей или кражбата на молитвено вино.
Идеята
За днешния пост дойде от няколко видео есета (несвързани тематично), в които американци използват термина неправилно. Това ме „ужили“.
Не може да кажеш, че класическата музика или фитнесът са guilty pleasure. Това са занимания, които се ползват с всеобща адмирация. Едва ли големи групи от хора ще ти се присмиват, че слушаш Бах, четеш Шекспир или имаш стройна фигура. Също, не можеш да кажеш, че наркотиците са guilty pleasure освен, ако не се шегуваш. Използването на концепцията, за да извини пороци и откровени престъпления е погрешно.
Киното
Киното е сред носещите стени на културата. То е забавление, но и активно участва в трансформирането на вкусовете, модата и тенденциите в обществото. Съответно, кино изборът ви може да е източник на срам, да създаде неловка ситуация в компанията.
Според мен, мюзикълът е извор на guilty pleasure. Нормалните хора намират за изкуствен, даже абсурден преходът от диалог към песен. Кичозният мизансцен, който напомня бабино ковьорче, хиперболизираните емоции и театрални изпълнения не помагат.
Въпреки всичко, мюзикълът си остава един от печелившите жанрове за киното и guilty pleasure за милиони. Но признайте. Едва ли ще кажете на приятелите си, че харесвате Mamma Mia! 2008 (Мама мия), докато люпите семки на стадиона.
Комедията, особено тийн и романтичните филми, е друга жанрова фабрика за guilty pleasure. В категория е Clueless 1995 (Баровки), който е цветен, глупашки 90-тарски препрочит на „Ема“, от Джейн Остин.
Рийз Уидърспун може да е лице на guilty pleasure, защото е участвала в няколко такива продукции. Cruel Intentions 1999 (Секс игри), Legally Blonde 2001 (Професия блондинка) и Hot Pursuit 2015 (Гореща гонка) са само три от тях. Нейният шампанен, въздухарски, блонди чар приляга на подобни филми.
The Notebook 2004 (Тетрадката) – филм, който презирам, е класически пример за guilty pleasure. Захаросаният, сиропиран, маниерно тункван свят на романтиката предлага успокояващо бягство. Ако поредиците Twilight 2008-2012 (Здрач) и Fifty Shades of Grey 2015-2018 (Петдесет нюанса сивo) са дамските кино прегрешения, то господата имат свои аналози.
Филми като Armageddon 1998 (Армагедон) или поредицата Fast and Furious 2001-2023 (Бързи и яростни) са мъжки вариант на guilty pleasure. Те предлагат „здрав“ актьорски състав, бърз екшън, мелодрама и емоционален саундтрак в шарена опаковка. Сценарият е плосък като палачинка и откровено идиотски, но това не пречи на зрителите.
Татенце на guilty pleasure изживяването за мъже е Адам Сандлър, който е аналог на кино джънк фуд. Защитниците на творчеството му винаги достигат до едно ad hominem circumstantiae обяснение: „Но Адам Сандлър е страхотен пич. Той е толкова скромен, добър и грижовен мъж“. Супер, нека да бъдем като Адам в живота, но не когато правим филми.
Моите guilty pleasures
Идваме до мястото, на което трябва да призная, че не харесвам термина. Мразя го. Ако някой филм ви радва, защо да се срамувате от това? Когато аз харесвам филми, които повечето хора не харесват, ги наричам подценени.
Например повечето хора, които са гледали Starship Troopers 1997 (Звездни рейнджъри) смятат, че това е екшън-фантастика със съмнителни качества. Повечето хора бъркат.
В The Patriot 2000 (Патриотът) Мел Гибсън играе фермер, който се превръща в герой в Американската война за независимост. Историята би влязла в личния ми списък с guilty pleasures. Критиката намира филма за проблемен – още тогава, а за днес съм 100% сигурен. Пълен е с исторически неточности, сантименталност, мелодрама, мачизъм, шовинизъм + Мел Гибсън. Но аз го намирам увлекателен, с добра батална хореография, отлична кинематография и саундтрак на Джон Уилямс + Мел Гибсън.
The Punisher 2004 (Наказателят) определено е guilty pleasure. Сюжетът е дефиниция за клише: в центъра е мъж, който търси отмъщение срещу мафиотски бос, убил семейството му. Героят е едноизмерен и праволинеен, като редовете в ученическа тетрадка. Злодеят (в изпълнение на Джон Траволта) е драматично преигран.
Базиран на комикс за битката при Термопилите 300/2006 е друг филм, който post factum стана пародия, но също риск да признаеш, че харесваш. Особено в образована компания, в която с лекота се използват термини като: „расизъм“, „интерсекционалност“, „мизогиния“, „балканизация“, „културен релативизъм“ и прочие.
Филмът обаче е визуално зашеметяващ, стилизиран и – това може да ви шокира, не е документален.
Не харесах Cobra 1986 (Кобра) като филм, когато го гледах като дете. Сюжетът е парадоксално нелогичен, та чак е за смях. Актьорите са зле, почти колкото камерата. Напрегнатите опити на Сталоун да е ултрамъжествен са карикатурни. Спомням си сцена, в която скъса потника на някакъв уличен гангстер. След това се обърна и се отдалечи. Мисля, че се разсмях на глас.
Това, което харесвам обаче е иконографията. Филмът въплъщава естетиката на 80-те години на миналия век. Сурова градска обстановка, радио саундтрак, доминиран от синтезатор, големи коси, големи обеци, големи подплънки, ръкавици без пръсти, култови очила.
Свързани публикации:
Критически дисонанс – 5 филма, обичани от критиците, но не от мен и обратното