Liminal spaces

Преди време една забравена японска песен от 80-те генерира над 100-милиона клика. Аз бях един от милионите, които слушаха и споделяха странното усещане за носталгия. Бяхме сигурни – без да разбираме и дума японски, че песента ни говори. 

Ремиксът на Plastic Love на Мария Такеучи е представител на микрожанр от музиката, познат като Vaporwave. Електронна музика, която компилира smooth jazz, R&B, J-pop, city pop, гличове, бъгове и даже „мюзак“ – музиката, която озвучава асансьорите в молове и офисни сгради, през 80’-те и 90’-те. 

Има странен ефект върху мозъка – кара ви да изпитвате сюрреалистична тревожност, сякаш сънувате, докато сте будни. Спомняте си далечни, банални изживявания. Ехото ви кара да изпитвате тъга.

Vaporwave – като поток от глобалната поп култура, е част от пълноводната река на съвременното диджитъл и консуматорско изкуство. За едни то е антикапиталистическо, за други просто цинично, за трети е трагично, защото доказва, че младото поколение артисти не може да създава свое бъдеще, а е вторачено в чуждото минало. За мен е сантиментален блян.

Визуален аналог на vaporwave са артисти като Рашид Лотф и Андрю Морган. Първият е съвременен Норман Рокуел, който рисува идеалният американски свят. Рашид ни предлага шарена сантиментализация на консуматорството. Визиите му са пълни с попкултурни референции.

Андрю Морган създава съновидения на места и обекти, които са лишени от човешко присъствие. Ако е имало хора, те са излезли от кадъра. Това са Liminal пространства.

Думата liminal има латински корен – limen, означава „праг“. Liminal space е преходно пространство между един свят и друг, между едно време, и друго, между една фаза, и нова. Фотографията и изобразителните изкуства в стил liminal запечатват празни стаи, коридори, улици, алеи, площади. 

Преди две години бях зарибен по YouTube канали, които показваха изоставени сгради. Такива са поредицата Dead Mall на Дан Бел, Abandoned на Bright Sun Films, каналът The Proper People.

Празнотата ни кара да изпитаме безпокойство. Тъга, самота, изолация, дезориентация, усещане за deja vu или saudade. Чувстваме, че някога може би сме били в това пространство, вече не сме, но частица от нас е останала в него.

Има няколко режисьора, които използват силата на liminal. 

Човекът, който програмира мозъка ни, чрез liminal пространства е Стенли Кубрик.

Той постига сковаващото очакване за предстояща опасност, чрез празнотата на хотела в The Shining 1980 (Сиянието). 

Друг любител на liminal е Дейвид Линч.

Добрите постапокалиптики използват liminal пространствата, за да предизвикат kenopsia – зловеща атмосфера на място, което обикновено е оживено от хора, но сега е изоставено и тихо – училищен коридор, тъмен офис, цял град.   

Думата vellichor дефинира странен копнеж, който може да изпитате в празна книжарницата или стара, прашна библиотека. 

Liminal пространствата биват населявани от колоритни, луди характери в сатирите на офисния живот от края на 20 и началото на 21-и век. 

Мозъците ни са жадни за контекст и бясно се опитват да създават истории от всичко. 

След като едно пространство излезе от предназначението, което има, започваме да изпитваме усещането за „промяна на реалността“.

Времето, което споделяме е високостресово и преходно за мозъците ни. Ако вярвате на Джон Гълб, упадъчно-декадентско, свидетели сме на смъртта на империя. Депресивно е със сигурност. А при депресия умерена доза носталгия може да повиши настроението.

Бележки:

Видео есе за Liminal Spaces на Solar Sands

Свързани публикации:

Самотата и филмите

Ясуджиро Озу и Кого Нода – необикновената сила на обикновеното