Технологиите могат да се разделят в четири категории. Такива, които подобряват физиката ни – сила, бързина, издръжливост. Можем да летим с хеликоптер, да се гмурнем с подводница, да вдигнем 5 тона с кран.
Вторият тип технологии подобряват сетивата ни. С телескоп или микроскоп можем да видим невидимото. Третият тип технологии модифицират природата, за да ни е удобна. Генетиката създава нови сортове жито и ориз, кучета, и котки. Можем да направим дъжд, когато ни трябва или да спрем градушка, ако не ни.
Антропологът Джак Гуди и социологът Даниел Бел наричат четвъртия тип технологии „интелектуални“. Това са всички инструменти и средства, които работят директно за мозъка ни. Те ни помагат с набавянето, запазването, обработването, анализирането, синтезирането на информация. Такива са картата, глобусът, часовникът, книгата, пишещата машина, компютърът, интернет. Те имат директна връзка с начина, по който мислим, изразяваме се, общуваме.
Медията е съобщението – пише философът Маршал Маклуън. Медията не е просто канал, по който тече информация. Медията е самата река и както реката, тя моделира скалите, създава нови пътища, ерозира почвата. В книгата си The Shallows: What the Internet Is Doing to Our Brains Никълъс Кар разследва способността на технологиите да променят мозъка. Линеарният начин на мислене, който ползваме от стотици години, се променя. Способността ни за концентрация и паметта ни – също.
„Това, което интернет изглежда прави, е да отчупва от способността ми за концентрация и съзерцание. Независимо дали съм онлайн или не, умът ми очаква да приеме информацията по начина, по който мрежата я разпространява: в бързо движещ се поток от частици. Някога бях водолаз в морето от думи. Сега се плъзгам по повърхността като човек на джет ски.”*
Новите технологии насърчават нарцисизма, стимулират ексхибиционизма. Те възнаграждават мозъка, когато е импулсивен. Празнуват незабавното намиране на удовлетворение. Ласкаят нуждата ни от внимание, осигуряват ни постоянна видимост, като същевременно подкопават способността ни да съпреживяваме истински с другите.
Промяната в мозъците ни е видима и в киното.
Къде са възрастните?
„Чували ли сте за Хари Потър, поредицата книги за деца? За деца. Хора идват и ме питат: „Прочете ли последната книга за Хари Потър, добра е, прочете ли я?“ Не, не я прочетох, защото съм 40-годишен мъж. „Ама, трябва да я прочетеш. Разказва за магьосник в училище“. Няма да я прочета! Аз съм възрастен мъж. Възрастен! „Прочете ли Хари Потър и… и… Дървото на нищото?“ Не, не съм. Не съм я чел. Но прочетох пълните произведения на романтичния поет-визионер Уилям Блейк.“*
Из монолог на Стюарт Лий
Писали сме за фетишизирането на детето и общият световен спад на коефициента на интелигентност. В съвременното кино има недостиг на възрастни. Наблюдава се повсеместна инфантилизация. Възрастните кино герои се държат така, както дете си представя, че се държат възрастните. Те оперират без йерархия, авторитет, дисциплина или контрол над емоциите.
Те са хиперактивни, хаотични, вулгарни. Викат, тръшкат се, реват дори когато са капитани на космически кораби, гении от други планети или богове.
Най-голямата филмова компания е Disney. Фирма, чийто основен бизнес е забавлението… за деца. Филмите нямат арка, кулминация – те са със структурата на сапунени сериали. Развиват се така, както майка (или баща) чете книга на дете, преди да заспи. Това са приспивни шумове за деца, а не изживяване за възрастни.
Къде са трудностите?
„Няма успех без трудности“
Софокъл
Силата не идва от победата. Трудностите преди нея те правят силен. Протагонистът има нужда от Антагонист. Колкото по-силен е злодеят, толкова по-силен ще стане героят.
В мнозинството си съвременните злодеи са карикатури, пародии. Те са временен глич за Мери Сю образи. Съвременните герои не растат, те са прекрасни – от самото начало. Живеят в стерилизиран свят, опакован в памук, носят допълнителен парашут и въздушна възглавница.
Няма конкуренция, конфликт или сблъсък. Съответно, не може да изживеем истински триумф. Историята остава равна и обикновена. Карл Юнг пише, че щастието не може да е без тъмнина. Думата „щастлив“ би загубила смисъла си, ако не беше балансирана от „нещастен“.
Къде е реалността?
„Истинският свят не е юзър-френдли“*
Kелвин Р. Труп, измислен герой
Всеки има граница, до която може да разтегне фантазията си, вярата си. Нарича се Suspension of disbelief – умишленото ни отказване от критично мислене и логика, в името на това да се насладим на нещо нереално, приказно, измислено.
Литературата, театърът и киното си играят с тази ни способност. Може ли да повярваме, че хората – със силата на науката, могат да възкресят динозаврите? Можем. Може ли да повярваме, че динозавър, чийто мозък е не по-голям от орех, започва да композира и изпълнява сложни тактически планове, и практикува междувидова телепатия? Не можем.
Можем ли да повярваме, че има приказен свят на джуджета, елфи, орки и хобити? Можем. Можем ли да повярваме, че те могат да паднат от 100 метра височина и да оцелеят – без драскотина? Не можем. Става твърде невероятно. Особено, ако този свят е реален, а не е анимация. В него има гравитация, кости, кръв, смърт.
Когато създаваш свят за публика, която е вечно тревожна, стресирана, обидена, ядосана и истерична – с нива, които са невиждани досега, този свят трябва да бъде максимално фантазмен, вдетинен. Реалността губи битката, за да задоволи очакванията. Получаваме 3D гротеска.
Свързани публикации:
Как глобализацията прецакa филмите?
Състоянието на модерната литература
Бележки:
*Преводът е мой