Сюжетът срещу Картината

В началото бе Словото. И Словото беше у Бога. И Словото бе Бог.

Стар завет

Романът „Сюжетът“ на Джийн Ханф Корелиц, който чета в момента, започва с разногласие. Университетски преподавател, който е издал успешен роман, се сблъсква със студент, който тепърва започва. Студентът е арогантен, дързък, груб. Макар да не е писал нищо, той е убеден, че ще стане успешен писател. Книгата му ще се продава в милиони бройки, а Холивуд ще наддава милиони долари, за да я направи филм. 

Възможно е – казва преподавателят – но ти трябва търпение, езикови умения, вещина с думите, практика. Глупости – казва младежът – измислил съм перфектния сюжет. Сюжетът е най-важното. Всеки може да реди красиви думи. Силата на историята е същественото, качествата на разказвача са второстепенни.  

Това ме накара да се замисля, че в киното също има подобен конфликт. Словото срещу Образа. Идеята срещу Кинематографията. Сюжетът срещу Картината.

Английската фраза Style over Substance се използва в различни контексти. С нея може да охарактеризирате красива, елегантно облечена, но интелектуално куха жена. Фасада, без съдържание. Но може да я употребите и за политик, който убеждава с витиевати фрази и поза, а не фактология. 

Често се казва, че режисьор е произвел Style over Substance филм: Ридли Скот, Баз Лурман, Брайън Де Палма, София Копола. 

Зак Снайдър

Снайдър е антипод на Сидни Лъмет. Откроява се, сред упоритата група от режисьори, които късат нишката с историята и започват просто да снимат кадри. Зак прави „изкуство за ретината” – готино е за гледане, но мозъкът бързо се засища и се изключва от визуалния шум.

Снайдър сякаш не разбира идеята в историята. Не може да изгражда характери, защото не схваща ситуацията, а още по-малко емоцията на героите. Спасява го грандиозността на бюджета. Получава му се, когато работи в рестриктивна среда. Например снима по комикс – предварително нарисувана поредица от кадри, която следва вече написана история. 

Майкъл Бей

Снайдър често е сравняван, може би несправедливо, с императора на киното за пуканки – Майкъл Бей. Ако искате оргия от синтетични образи, хайтек порно от движещи се обекти, пир от разрушение – това е вашият човек. 

Стилът на двамата е различен. Единият е шарен и шумен, а другият е монохроматичен. Единият се изживява като сериозен артист, а другият знае, че продава пуканки. Ако двамата са филмово pret-a-porter, то следващите няколко режисьора са haute couture.

Питър Грийнауей

Папата на образа. Той пренебрегва развлечението, в името на изкуството. 

Можете да откриете негови интервюта и лекции, в които казва бомбастични, брутални неща като: „Ако искате да разказвате истории, станете писател, а не режисьор“ или „Работата ми е да скъсам оковите на сценария, които задушават киното“, или „В Библията се казва „В начало бе Словото“, съжалявам – не е! В началото е картината“, или „Повечето зрители са визуално неграмотни“, или „Започнах кариерата си като художник, причината да правя филми е, че картините нямат саундтрак“, или…  „Всички сценаристи трябва да бъдат застреляни“.

Филмите, които правят Грийнауей фактор в световното кино са Drowning by Numbers 1988 (Да се давиш в цифри) и The Cook, the Thief, His Wife & Her Lover 1989 (Готвачът, крадецът, жена му и нейният любовник). Костюмите за последния са дело на Жан-Пол Готие. Трябва да ги гледате или поне да опитате. 

The Pillow Book 1996 (Записки под възглавката) е поносим. Любимият ми е Rembrandt’s J’Accuse…! 1995 (Рембранд: Аз обвинявам!), документално-философско есе за нидерландския художник. 

Режисьорът е влюбен, сексуално фиксиран в образите на Рембранд. Той ги репликира и раздвижва на екрана. 

Когато гледате филм на Грийнауей, имате чувството, че сте в галерия, а не в кино.

Британецът е харесван повече във Франция, отколкото в родината си. Французите живеят в самозаблудата, че са изисканите, изтънчени, префинени интелектуалци на Европа. В ролята си на такива, те са задължени да харесват Питър Грийнауей. 

Въпреки цветовете и красотата, натюрмортената подреденост на всеки кадър, намирам киното на Грийнауей за дистанцирано. Механична поредица от образи. Визуален онанизъм, без хуманизъм, който днес може да бъде направен от Изкуствен интелект. 

Уес Андерсън

Не знам дали Уес Андерсън харесва Питър Грийнауей, дали е гледал филмите му, но той е негово инфантилно копие. 

Стилът на Уес е определян като whimsical – странен, джуфчест, кокетничък, игрив, петифурен, с финтифлюшки.

В главите на милениълите Андерсън държи правата за всеки центриран, симетричен кадър. Но повтарям, много от картините му дублират Грийнауей – композиция, костюми, ексцентрични герои, абсурдизъм, музикални преходи и дори начинът, по който филмът е разделен на глави, които биват обявявани типографски – като в книга. 

Андерсън е по-успешният режисьор, защото – поне външно, не се взима на сериозно. Филмите му носят усещане за пародия, пастиш, а не лекция по История на изкуството. 

Терънс Малик 

Още един режисьор, който споделя претенцията, че е тежка категория интелектуалец. Не ми трябват пет пръста, за да отброя филмите, които харесвам. Един пръст е за дебюта му – Badlands 1973 (Опасни земи), а втори за The Thin Red Line 1998 (Тънка червена линия). Това е. 

Още с втория си филм – Days of Heaven 1978 (Райски дни), Малик декларира, че прави кино, но не заради повествователните му качества. Сценарият, сякаш писан от гимназист, е разкъсан и фрагментарен. Монтажът му е близнак. Единственото важно е визията. 

Сравнявал съм филмите му с реклами на парфюм, с генерични кадри от имидж банка, със социален канал на инфлуенсърка. В поредиците му от coffee table book кадри няма история, която да следвам. Не откривам герой, за когото да ми пука. Това е меланхоличен, мародерски, маниерен моделизъм на Тарковски. 

Лех Майевски

Като споменах Тарковски, нека погледнем към Източна Европа. Майевски е полски поет, художник и режисьор. Автор на некохерентни, сюрреалистични низове от визуални метафори. Няма да ги разберете, но са красиви. 

The Mill and the Cross 2011 (Мелница и кръст) буквално влиза в картината „Пътят към Голгота“, 1564 на Питер Брьогел Стари. Още едно повторение на Грийнауей. 

Последният му филм, който гледах е Valley of the Gods 2019 (Долината на боговете). Накъсана, невротична, живописна бъркотия от кадри, скрепени от мъждив, мъглив сюжет. Той има послание, достойно за 13-годишна бунтарка, която вчера си е пробила септума.       

Лука Гуаданино

Сигурен съм, че животът на Лука Гуаданино е пълен с красиви неща. Сигурен съм, че живее в елегантен дом, декориран с изящни предмети. Дизайнерски мебели, големи картини. Има шикозна кола, нещо стилно, италианско. Представям си, че обича да снима, да ходи на изложби, да слуша плочи. Танцува добре, готви, пие вино, а после сервира – малки порции в големи чинии. 

Как тогава създава толкова празно кино? Филми, дезинфекцирани от човечност, от история, от смисъл. 

Представям си, че Гуаданино би снимал страхотни реклами за PRADA, Gucci, Dolce&Gabbana, FENDI. Ако вече не е. Сигурно е. Няма как да не е! Той просто обича красивите предмети, повече от хората. И откровено не разбира, защо филмите имат сценарий. 

Апичатпонг Верасетакул

Апичатпонг трябва да бъде споменат, ако говорим за някого, на когото наистина не му пука за словото. Филмите на Джо – както му казват дори в Тайланд, защото не могат да произнесат името му, са чист сюрреализъм. Няма сценарий. Няма думи. Може би има смисъл, но със сигурност има образи. Те идват от въображението, подсъзнанието, сънищата и метафизичното. 

Последният му филм – Memoria 2021, който е „най-нормалният“ и „овесено-бежовият“ от тези, които съм гледал, сладко ме приспа. 

Тарсем Синг 

Свиден режисьор на сочни, изкушаващи окото филми е Тарсем Синг. Той е перфектен за съвременната Instagram култура.  

Подобно на всички режисьори в днешния списък и Синг прави homage на любими визуалисти. В неговия случай, това е иконично-езотеричното творчество на съветския/арменски режисьор Сергей Параджанов. 

Параджанов (оригинално име Параджанян) е твърде арт и твърде свободомислещ. Отказва да работи в единствения одобрен стил – соц реализъм. Съответно, съветската власт го изпраща в затвора, а после в трудов лагер. Макар да оцелява, му е забранено да пипа камера, до края на живота му.  

Най-добрият филм на Синг – The Fall 2006 (Падането), би се разпаднал, без центриращата сила на историята. Всички магически, цветни, пъстри, обагрени, пигментирани, композирани, подредени, нагласени, декорирани и докарани картини работят, защото Синг намира баланс между сюжет и визия. 

След всяка зашеметяваща порция образи, ние се връщаме в чиста, минималистична, бяла болнична стая, в която парализиран мъж разказва история на болно момиче. Това дава контекст. 

Турбото на визуалния двигател на Синг са костюмите, дело на Еико Ишиока.

Свързани публикации:

Виж ме – за претенцията в киното

WTF!, изкуството на Гай Мадин