Благите деяния на Йоргос Лантимос

В свят, в който можеш да бъдеш всичко, което пожелаеш, бъди благ. А може би – бъди свободен.

Ретроспекция

Включих Poor Things 2023 (Клети създания), на Йоргос Лантимос, в Най-добрите филми за 2023, „защото е визуално разкошен, а на места и смешен“. Но написах, че не съм сигурен в избора си, защото не бях в подходящо емоционално състояние, когато го гледах. Не е прожекция, която да посетите, след 9 часа в офиса. 

Гледах го отново, месеци по-късно. Така разбрах, че освен саунтракът, който Е поредица от нетърпими звуци и атонална какафония, има още дразнители. Дразни ме преминаването в черно-бяло. Дразни ме fisheye обективът, който също е безсмислен. Дразни ме, че всички са плоски аксесоари за главната героиня, което може би доказва нейния социопатичен егоизъм. Дразнят ми и други неща.

Мисля, че гледаме Лантимос, който се подмазва на нормитата*. Може би, защото са му дали бюджет – за нещо голямо и не иска да разочарова инвеститорите, като им изгуби парите. 

Шокът е анимационен. Не провокира размисъл, а Instagram-ски се конфронтира със зрителското благоприличие. Вместо плъзнати върху зехтин – както са сервирани в другите му филми, метафорите са заковавани с чукове. Може би реакцията ми е ревност. Ревнувам, че режисьор, който аз съм си открил сега е масов. Подобно на героинята, той е загърбил моногамната ни връзка и е станал „свободна жена“. 

Прошка просветна в душата ми, когато гледах трейлъра на Kinds of Kindness 2024 (Благи деяния). Ура! – възкликнах вътрешно – Обратно към The Killing of a Sacred Deer 2017 (Убийството на свещения елен). Базиран на древногръцкия мит за Ифигения, той бе пълен с метафори, но също е смело безсърдечен към публиката. Факт е, че бе разочарование на годината за поне двама от нас, но не и за мен. Ако имаме късмет – си рекох – може да получим и The Lobster 2015 (Омарът).

Формата

Трябва да обсъдим формата, преди съдържанието. Kinds of Kindness 2024 е антология, колекция от различни разкази, откъси от различни случки. Това не означава нищо автоматично. 

Има страхотни антологии, даже велики. Препоръчвали сме: Neo Tokyo 1987 (Нео Токио), Sin City 2005 (Град на греха), Disconnect 2012, Wild Tales 2014 (Диви истории), The Ballad of Buster Scruggs 2018 (Баладата за Бъстър Скръгс).

Оригиналната идея за антологията е гръцка. „Венецът“ е първата поетическа антология, тя е на над 2000 години. Стиховете на различните поети – макар различни цветя (антос), са събрани в един „венец“. 

Аранжировката е трудна работа. Чувал съм, че когато правите букет имате нужда от поне три вида цветя. Основното цвете е звездата, майсторите го наричат „булка“. Второто е не толкова впечатляващо, но в подобна цветова гама. То е за фон. Третото цвете е контрапункт, контрастен цвят и форма. Йоргос Лантимос прави същото. 

Историите

Ема Стоун, Джеси Племънс, Уилям Дефо, Маргарет Куоли, Хонг Чау, Мамуду Ати – актьорите са едни и същи, но ролите им се променят. 

История 1

Робърт (Джеси Племънс) е безличен служител – тип мравка, чийто живот е брутално контролиран от деспотичния му шеф Реймънд (Уилям Дефо). Всеки аспект от съществуването на Робърт е под тотален контрол: какво яде, какво пие и кога, къде живее, какво облича, какво кара, с кого излиза, с кого спи, колко често. Реймънд контролира дори размножаването на служителите си. 

Режисьорът споделя, че основно вдъхновение за филма е пиесата „Калигула“, на Алберт Камю. Римският император и легендарен тиранин е символ на абсолютния контрол. Неговият екстравагантен, налуден деспотизъм е разпознаваем в образа на Дефо. 

История 2

Срещаме депресирания Даниел (отново Племънс), полицай, който е загубил съпругата си (Ема Стоун). Тя е изследовател и е претърпяла корабокрушение. Лиз се завръща – като по чудо, оцеляла е. Радостта на Даниел обаче отстъпва място на подозрение, омраза, агресия и отчаяние, защото е сигурен, че Лиз е копие на истинската му жена. В къщата му има клонинг, агент на мрака. 

Този епизод се съсредоточава върху теми като: идентичност, доверие и лоялност – не напразно има остров, обитаван от кучета. Подобно на хоинъмите, говорещите коне от пътешествията на Гъливер, животните са изградили своя цивилизация. Основен е страхът от промяната. История 2 е най-близка до The Killing of a Sacred Deer 2017, има същото митологично усещане. Даниел изисква Лиз да го храни с различни части от тялото си, като доказателство за любовта й. 

История 3

Емили (Стоун) и Андрю (Племънс)  са част от секс култ, който търси жена, която може да възкресява мъртвите. Лидер на култа е Оми (Дефо), възрастен, разпадащ се мъж, който има право да прави секс с всички членове на сектата. Леглото и тялото на Оми е символ на властта и обсебването ни от нея. Членовете на сектата лелеят да бъдат поканени и одобрени – след ритуал за чистота, за секс с Оми. 

Макар историите да са три, те описват една парабола. Основната тема е разглеждана още от Аристотел в „Политика“, а именно, че този, който намира удоволствие в самотата, или е звяр, или е Бог. Нашите герои не са богове, те отчайващо са хора. Хората не могат да са самотни. Социалните животни имат нужда от стадо. Имат нужда да бъдат обичани, приемани, валидирани. 

Авторитарната система създава идентичност, идентичността на групата. Хората са омагьосани от харизмата на лидера, те имат почти еротична връзка с него. 

Всяка група обаче изгражда системи за потисничество. Гледаме три истории за авторитаризма: корпоративно-финансов, семеен, религиозно-политически. Преди две седмици излезе изследване, което показа, че 1/3 от българите откровено биха избрали да живеят в някакъв вид диктатура. Те избират простота и сигурност: „Ше ни кажат, к‘во да пра’им“ – точно като на героя в История 1. 

Абсурдът

Йоргос Лантимос често е наричан сюрреалист, което може би е неточно. Сюрреалист е Бунюел, а също Линч, не съм сигурен за Алехандро Ходоровски. Сюрреализмът идва от сънищата, често е абсолютно необясним. Дори авторът не знае „какво иска да каже“. Лантимос знае. Той обмисля, защо нещо е „нещото“.

Подобно на Тери Гилиъм или Аки Каурисмеки, той е абсурдист. Героите му живеят в лудници, но дори, когато нещо е странно, то е логично-нелогично. Има смисъл, когато актьорите говорят като роботи или в кадър изскачат зайци. 

Kinds of Kindness 2024 е въздействащ филм, на места кадрите са магнетични, всмукват ви като в реклама. Аз изпитах две незадоволителности. Първата е дължината – почти 3 часа, когато започна третата история, вече се молех да е свършила, защото чувствах физическа и ментална умора. Филмът има нужда от антракт. 

Второ, макар Kinds of Kindness 2024 да е стилистично завръщане към корените на Лантимос, творецът изчерпа темата за контрола – още преди два филма. В устата ми остана вкус на „стара дъвка“.  

Мнението ми в едно изречение:

Театър на абсурда – с отлична актьорска игра, на вече позната сцена.   

Трейлър

P.S. Антологията е особено популярна форма в хорър жанра. Там най-често води до провал.  

Свързани публикации:

The Favourite 2018 (Фаворитката)

*Normies – средностатистическите хора, онези, чието мнение и поведение се моделира от модата, конвенционалното, мейнстрийма, безкритичните последователи.