Етикет: Биографичен

Началото на 60-те години. Златната ера на Холивуд е в своя кървав залез. Само 10 години преди това Били Уайлдър го е уловил в Sunset Blvd 1950 (Булевардът на залеза) с Глория Суонсън. Нямото кино е мъртво, екранните легенди с изрисувани вежди и неземно изразителни скули са вече застаряващи матрони. Грета Гарбо, Катрин Хепбърн, Джоан Крофорд, Бети Дейвис – пъпчивите млади хипита с мазни коси даже не са чували за тях, а дори и да са – пет пари не дават.

Големите холивудски студия се задъхват. Могъщите им собственици – до един с еврейски фамилии, са немощни динозаври от отминала епоха.  И все пак едно нещо продължава да е същото, непроменено и сякаш вечно: It‘s a man’s man’s world, както пее Джеймс Браун. Холивуд принадлежи на мъжете! Прочети повече

Господ е мълчание. Тихо е, когато се молиш. Тихо е, когато вали сняг и когато нощта отстъпва на деня. Тихо е, след моменти на насилие.

Последният филм на Мел Гибсън също ще ви смълчи. Прочети повече

Не слушам музика. Поне така, както слушат всичките ми приятели – постоянно и навсякъде. Не мога, музиката ми пречи да мисля. Но съм чувал Майлс Дейвис. Дори имам психеделичния Bitches Brew, красивият, но тъжен Sketches Of Spain и Kind Of Blue, албумът, който звучи, когато някой ви каже „джаз“.

Не му казвай джаз бе, човек. Това е някаква измислена дума. Аз правя социална музика. Казва Майлс в Miles Ahead 2015, филмът за него. Прочети повече

Двойно ревю: един филм, гледан от двама души, които независимо един от друг пишат (кратко) за него. Поне този филм го заслужава.

Rozix: Един английски филм за четене

Попаднах на чудесен английски филм от 1987 г. с Антъни Хопкинс, Ан Банкрофт и Джуди Денч – „Чаринг крос роуд 84“.

Очарователна история, която днес на мнозина би се сторила ужасно демоде. Прочети повече

Може би екслузивността на прожекцията, обявена като единствена, напълни салоните на Cinema City за този иначе маргинален филм. Защо маргинален? Защото не е американски, няма зрелищно 3D, разбиване и други касови ефекти. Зрителите му не си купуват пуканки и по-често сме ги виждали в „Одеон“. Но факт е, че и трите салона, в които се прожектираше паралелно „Никой не иска нощта“ (Nobody Wants The Night, 2015), бяха повече от наполовина пълни и може би поради това заредени с оптимизъм. Прочети повече

„Защо гледам филм за поредния алкохолик – наркоман, който се самоунищожава, докато егоистично жадува за вниманието ни” – е нещо, което си помислих в средата.

Сигурно по-добрите хора от мен са си помислили други неща: „О, горкичката, колко трудно й е било. Толкова я харесвах. Любима, любима”. Емотиконче „сърце”. Може и сълза да са пуснали. Прочети повече