Топ 20 черно-бели филма от ерата на цветното кино

„Цялото разнообразие, цялата прелест, цялата хубост на живота се състои от светлини и сенки.“

Лев Толстой, „Ана Каренина“*

Първият ни пост за 2011 е бил: 13-те най-добри черно-бели филма от ерата на цветното кино. Нещо се е случило и постът се е „счупил“. Няма да го поправям. Реших да го освежа, разширя и може би подобря.

Миналата седмица гледах цветен филм на ужасите, в който един от героите каза: „Всичко изглежда по-красиво, когато е черно-бяло“. Без ярки цветове, които да го разсейват, окото се насочва към линиите, геометрията и разположението на обектите в кадъра. 

Цветът естествено свързва филма с конкретно десетилетие или мода. Черно-белият филм е извън времето.  

Това е моят топ 20:

№20 Nebraska 2013 (Небраска)

Александър Пейн превръща вечната история за остаряването и търсенето на смисъл в трогателна, черно-бяла, горчиво-сладка семейна драма.

Визията на оператора Федон Папамайкъл е стих за меланхолията, пустотата и икономическия застой на американската провинция. Брус Дърн и Джун Скуиб са чепати, ръмбести характери, които демонстрират достойнство и дълбока човечност. Има 6 номинации за Оскар. 

№19 Coffee and Cigarettes 2003 (Кафе и цигари) 

Десерт от Джим Джармуш, манифест за естетическото удоволствие от черно-бялото кино. 

На фона на шахматни маси се леят безцелни, абсурдни и забавни разговори между емблематични лица: Том Уейтс, Иги Поп, Бил Мъри, Стийв Бушеми, Кейт Бланшет. Черно-бялото е перфектният избор, за джаз атмосферата на Ню Йорк. Бледи deadpan лица, цигарен дим и кафе – класика. Номинации за Оскар – 0, но стилът тук е по-важен от всяка статуетка.

№18 Roma 2018 (Рома) 

Eдин от най-впечатляващите дигитални черно-бели филми, създавани някога. Алфонсо Куарон използва мащабни панорамни кадри, за да превърне детските си спомена в кино история.

10 номинации и 3 награди Оскар. Разбира се, имаме възторжено ревю и пълен анализ от Rozix.

№17 La Haine 1995 (Омраза)

Филмът на Матийо Касовиц има десетки копия и е сред фундаментално френските филм.  

24 часа от живота на трима млади мъже от гетото – арабин, африканец и евреин. Историята не взима най-престижните награди, печели няколко френски, но надживява почти всичко от времето си.

№16 Dead Man 1995 (Мъртъв)

Халюцинация и философски експеримент на независимото американско кино от 90-те години, връх в движението Slow cinema.

Вместо традиционен разказ, Джим Джармуш предлага сетивно изживяване, изтъкано от ефирната, висококонтрастна кинематография на Роби Мюлер и импровизирания саундтрак на Нийл Йънг. Джони Деп е в главната роля, но запомнящ се е Гари Фармър.

№15 Frances Ha 2012 (Франсис Ха)

Сценаристът и режисьор Ноа Баумбах е баща на поне половината от нетърпимите герои в киното. Филмът му обаче се ражда в разгара на влюбването му в Грета Гъруиг, която е в главната роля и e съсценарист. Силата на любовта им си личи.

Темите са приятелството, артистичните стремежи и лутането по пътя към зрелостта. Отличен избор, който контрастира с очакването, че черно-бяло винаги означава мрачно или депресивно. 

№14 Ed Wood 1994 (Ед Ууд)

Едуард Дейвис Ууд младши (1924 – 1978) е сценарист, продуцент, актьор, писател и редактор, останал в историята с титлата: „Най-некадърния режисьор на всички времена“. За Ед (изигран феноменално от Джони Деп) това няма никакво значение.

Когато Тим Бъртън споделя, че ще снима биографията в черно-бяло, Columbia категорично отказва. За Бъртън това също няма значение, той мести проекта в Disney и прави точно това, което е намислил. Резултатът е визуален триумф, отличен с 2 награди Оскар.

№13 The Turin Horse 2011 (Торинският кон)

Режисьорът-философ Бела Тар създава отчайващо-завладяващ, апокалиптично-песимистичен, комерсиално-катастрофален филм. Паметник на чистото авторско кино, който се състои от 30 дълги кадъра.

Филмът започва в нюанси на сивото, завършва в непрогледна тъмнина. Бавното, тихо и неизбежно угасване на света. Черното и бялото служат като еквивалент на това затихване. Претенциозно ли е? Може би. Отегчително? За някои. Със сигурност – радикално.

№12 Good Night, and Good Luck 2005 (Лека нощ и късмет)

Лентата проследява историческия сблъсък между телевизионния журналист Едуард Р. Мъроу и сенатор Джоузеф Макарти в разгара на „лова на вещици“. 

Майсторски разказ за журналистическата съвест във времена на страх и политическа безпринципност. Подсилен е от въздействащи диалози и великолепен джаз саундтрак. Филмът получава 6 номинации за Оскар.

№11 Ida 2013 (Ида)

Липсата на цвят като емоционален език, а не повърхностна носталгия. Операторите Лукаш Жал и Ришард Ленчевски оставят празно пространство над главите на героите, което визуално смазва персонажите и метафорично предава тежестта на небето, Бога и историята.

Режисьорът и съсценарист Павел Павликовски сблъсква два свята – този на младата послушница Ида, търсеща духовна чистота и на нейната цинична леля Ванда, потънала в греховете на миналото. Носител на Оскар за най-добър чуждоезичен филм. Разбира се, имаме ревю. 

№10 The Artist 2011 (Артистът) 

Мишел Азанависиус доказа, че езикът на класическото кино е вечен.

Черно-бялата визия е портал към златната ера на Холивуд. Липсата на цвят и говор принуждава Жан Дюжарден и Беренис Бежо да разчитат изцяло на езика на тялото, мимиките и очите си. Ретро филмът направи невъзможното – стана глобален боксофис хит и спечели 5 награди Оскар.

№9 Das weisse Band 2009 (Бялата лента)

Филмът спечели Златната палма в Кан, но загуби Оскар-а. Заснет е по немски: чисто, стриктно и дълбоко потискащо. Режисьорът Михаел Ханеке прави безмилостно изследване на генезиса на злото в колективната душа на цяло народонаселение.

Липсата на цветове и монотонният глас на разказвача допълнително угнетяват атмосферата в малко германско селце, споходено от необясними, жестоки инциденти в навечерието на Първата световна война. Ако Карл Попър беше жив, щеше да обикне този филм. Той е илюстрация на идеята му за „затворено общество“ – примитивна общност, обладана от деспотичен дух, подчинена на магически сили и табута.

№8 Eraserhead 1977 (Гумена глава)

Сюрреалистичен филм на ужасите и пълнометражен дебют на Дейвид Линч. 

Индустриалните звукови пейзажи, съчетани с дълбоки, мастилено-черни сенки, създават уникална атмосфера. Кошмарът би загубил своята сила, ако беше в цвят. Разбира се, че правя пълен анализ. 

№7 Clerks 1994 (Продавачи)

За разлика от повечето филми в списъка, този е черно-бял по прозаична причина – безпаричие. Кевин Смит го финансира сам с 26 800 долара, събрани от разпродажба на личната му колекция комикси и източване на няколко кредитни карти.

Смит снима нощем на работното си място – квартална бакалия, а монтира в съседната видеотека. Филмът улавя един ден от живота на Данте и Рандал, които бачкат на същите тези места. Номинации за Оскар – 0. Култов статус – 100%! 

№6 The Man Who Wasn’t There 2001 (Човекът, който не беше там)

Филмът на братята Коен често остава в сянката на цветните им успехи, а заслужава обратното.

Били Боб Торнтън е мълчалив бръснар, обсебен от мечта: да избяга от бръснарницата, невярната си съпруга и потискащото черно-бяло ежедневие. Следват изневери, изнудване, бой, убийство и устните на Скарлет Йохансон. Филм ноар, който заслужава 2 часа от живота ви. Номинация за Оскар, за изключителната му черно-бяла кинематография.

№5 Schindler’s List 1993 (Списъкът на Шиндлер)

Базиран на романа „Ковчегът на Шиндлер“ – от Томас Кенели, филмът разказва за германец, спасил над 1000 евреи през Втората световна война. Стивън Спилбърг създава най-скъпата черно-бяла продукция в историята, вдъхновена от немския експресионизъм. Единствените цветни изключения са пламъкът на свещ и емблематичното червено палто на едно момиченце.

Визуалният шедьовър обаче се пропуква на финала. Внезапният преход към цветна, сантиментална квазидокументалистика, която показва реалните оцелели пред гроба на Шиндлер. Изглежда насилено, усеща се ненужно, отнема от силата на предходните 190 минути. Въпреки това, филмът триумфира с 12 номинации за Оскар, а печели 7 от тях.

№4 Manhattan 1979 (Манхатън)

Най-красивият филм на Уди Алън. Интелектуалната комедия показва Ню Йорк през носталгичния воал на детските му спомени. Гордън Уилис, легендата на кинематографията, рисува пълен, контрастен, широкоформатен портрет на Ню Йорк. 

Парадоксално, самият режисьор е толкова разочарован от крайния резултат, че предлага на студиото да заснеме следващ филм напълно безплатно, стига то да унищожи лентата. Продуцентите отказват, а филмът се превръща в класика, която получава 2 номинации за Оскар.

№3 The Elephant Man 1980 (Човекът слон)

Проследява покъртителната биография на Джоузеф Мерик, трагично деформиран англичанин, станал известен в цял свят с прозвището си.

Дебютен студиен проект за Дейвид Линч. Режисьорът избира суровата черно-бяла визия, за да улови мрачната атмосфера и автентичността на викторианска Англия. Мерик е изигран от Джон Хърт, а Антъни Хопкинс прави блестяща роля като милосърдния д-р Фредерик Тривс. Получава 8 номинации за Оскар.

№2 The Lighthouse 2019 (Фарът)

Вторият филм на Робърт Егърс е красив и свръхестествен. А също – отлично изигран. Метафизична вибрация от съновидения, митология, илюзии, блянове, Херман Мелвил и Юнг.

Хипнотична ортохроматична естетика, която дължим на оператора Джарин Блашке (Оскар номинация за работата му). Той използва автентични винтидж обективи от 1912 и специален филтър, който имитира лента от миналото. Това прави кожата на Робърт Патинсън и Уилям Дефо да изглежда груба, напукана и сякаш изсечена от скала. Обективът улавя всяка капка пот, кал и лудост по начин, по който цветното кино никога не би могло. Разбира се, тук има пълен анализ.

№1 Raging Bull 1980 (Разяреният бик)

Мартин Скорсезе и операторът Майкъл Чапман избират черно-бялата лента по две причини: за автентично усещане на 40-те години и за да разграничат филма от Rocky 1976 (Роки).

За разлика от традиционните боксови драми, които снимат мачовете от позицията на публиката, Скорсезе вкарва камерата директно на ринга – в самия център на бруталността. Кръвта по въжетата изглежда като тъмно мастило, което придава почти поетичен нюанс на насилието. Лентата получава 8 номинации за Оскар, печели 2 от тях.

Филмите, които отпаднаха от оригиналния топ 13:

По технически причини: Dr. Strangelove… 1964 (Д-р Стрейнджлав), който e 10/10. Но заглавието е: „в ерата на цветното кино“. Повратната точка, когато цветните филми за първи път надхвърлят по брой черно-белите… е 1967. 1970 е годината, в която цветните филми постигат пълна доминация – над 90% от произведените са в цвят. 

А също… Sin City 2005 (Град на греха) – Роберто Родригес дигитализира комиксите на Франк Милър, които имам. Филмът не е чисто черно-бяло кино, а хибриден визуален експеримент.

По лични причини: Pi 1998 (Кодът Пи) & Following 1998 (Преследване). И двата са фантастични, завладяващи дебюти (за Дарън Аронофски и Кристофър Нолан), но в крайна сметка са сурови, нискобюджетни студентски проекти, на които липсват изтънчената наративна зрялост и изпипаната визуална поезия на останалите заглавия. 

Angel-A 2005 (Анжела-А), любим филм на Люк Бесон, който е романтичен и поразителен, но черно-бялото седи като моден аксесоар. Целта му е да придаде визуална лъскавина, а не психологическа дълбочина. 

Ако това не ви стига, ще ви съблазня с още: 

The Last Picture Show 1971 (Последната прожекци) е проникновена драма, режисирана от Питър Богданович, за порастването на зрелостници в умиращ тексаски град.

Споменавали сме:

The Eyes of My Mother 2016 (Очите на майка ми)

Ричард Линклейтър прави поклон, пред любимите си френски режисьори, чрез Nouvelle Vague 2025 (Новата вълна). Постижението не е единствено във визуалната имитация, а в улавянето на духа на творческото бунтарство.

Писали сме за:

November 2017 (Ноември)

The Painted Bird 2019 (Боядисаната птица)

Mank 2020 (Манк)

The Tragedy of Macbeth 2021 (Трагедията на Макбет)

Hundreds of Beavers 2022 (Стотици бобри) 

Day of the Fight 2023 (Денят на битката)

*Превод: Георги Жечев