Skip to main content

Гледа ли ви се нещо странно?

Endless Poetry 2016

„Всички сме малко странни. И животът е странен. И когато намерим някого, чиято странност е съвместима с нашата, ние се сближаваме, изпадаме във взаимна удовлетворяваща се странност, която наричаме любов – истинска любов.“*

Робърт Фулам

Киното е царство на въображението. В него можем да открием произведения, които разчупват жанровете, предизвикват очакванията, потапят ни в творчески делириум. Филми чудаци, които ни смайват, объркват, хвърлят в недоумение или раздразнение, когато не ги разбираме.  

The City of Lost Children 1995 / The Strange Colour of Your Body’s Tears 2013 / Inland Empire 2006 / The Dance of Reality 2013 / The House 2022

Дейвид Линч бе сред майсторите на странното кино, но този пост не е за неговите филм. Нито е за филмите на Луис Бунюел, Мишел Гондри, Лео Каракс, Йоргос Лантимос, Алехандро Ходоровски или Апичатпонг Верасетакул. Имена, които ни карат да сънуваме кошмари или да мечтаем, когато сме будни. Предизвикват ни да приемем неочакваното и абсурдното. Известни творци, които имат многостранни таланти и доказана ексцентричност.

The Taste of Tea 2004

Няма да пишем и за филми, които вече сме споменавали, като The Taste of Tea 2004 (Вкусът на чая), портрет-халюцинация на артистично японско семейство. Ще пишем за непознатите или забравените странности.

Да, досетих се за филма на Карл Теодор Драйер, заради скорошното прераждане на Носферату. Не, това не е поредната пиратска версия на Брам Стокър. Книгата, която вдъхновява Драйер е сборникът In a Glass Darkly, на Шеридан Ле Фаню, ирландски писател и окултист. Той мотивира Стокър да напише историята си за Дракула. 

Vampyr 1932

Експеримент, който става класика. Класика, която повлиява на Дейвид Линч и Тери Гилиъм. Визията е сън, поредица от фрагменти. Камерата плува, носи се, сякаш обладана от дух. Драйер умишлено оставя части от сюжета двусмислени, като се фокусира повече върху емоционалното и психологическото въздействие, отколкото върху яснотата на разказа. Този подход изпреварва времето си и оказва влияние върху поколения режисьори.

Макар да е със звук, филмът пази традицията на нямото кино и е заснет „нямо“, защото в този етап от историята е невъзможно да се записва директен диалог. Изигран е три пъти, защото актьорите говорят – или поне си отварят устата, на три различни езика: немски, френски и английски. 

Не си спомням да ми е харесал, когато го гледах, но 100% е сред най-странните филми, които съм зървал. 

В цвят: Star Trek: First Contact 1996 / Черно-бяло: Tetsuo: The Iron Man 1989

Шиня Цукамото създава киберпънк и боди хорър, чиято основа е страхът от технологичната дехуманизация. Спомнете си боргите, от света на Star Trek. Апропо, двете визуални концепции са близки, защото черпят от един и също кошмар. Парчета човешко тяло, споени с болтове, кабели и тръби. Черно-бяло изтезание, ужасяващи звуци и липса на кохерентен сценарий. Съдбата на офисен плъх, чието тяло започва да се трансформира в пихтия от метален скрап. Писъци. Викове. Стоп моушън анимация. Това е странно. 

Има две официални заглавия на английски, другото е по-близко до чешкия оригинал – Little Otik (Малкия Отик). Сюрреалистична история, режисирана от Ян Шванкмайер, която съчетава фолклор, психологическа драма и ужаси. 

Twin Peaks 1990-1991

Дамата с дънера, от поредицата Twin Peaks. Тя разнасяше пънче, сякаш е дете. Е, Карел и Божена са бездетна двойка, която отчаяно иска бебе. За да облекчи отчаяната си съпруга, Карел издълбава – от корен на дърво, фигурка, наподобяваща дете. Божена взима шегата сериозно и започва да се грижи за купчината от чворове, сякаш е истинска. И малкият Отик – както го кръщават, оживява. Чудовището започва ненаситно да яде.

Greedy Guts 2000 / Little Otik

Да, има забележителни прилики между чешкия филм и Eraserhead 1977 (Гумена глава), класиката на Линч. И двата филма разглеждат тревожни теми, включващи хорър бебешки трансформации и тревоги, свързани с родителството, и екзистенцията. Има и разлики. Докато светът на Отик е мрачна приказка със сатиричен привкус, Линч е по-абстрактен и метафизичен. Филмът му е фокусиран върху сънищата, архетипните, първични страхове, които изпитваме.  

Рой Андершон се циментира в deadpan, чрез трилогията си от черни комедии: Songs from the Second Floor 2000 (Песни от втория етаж), You, the Living 2007 (Вие, живите), A Pigeon Sat on a Branch Reflecting on Existence 2014 (Гълъб, кацнал на клон, размишлява за битието). 

Songs from the Second Floor 2000 / You, the Living 2007

Град, страна, цивилизация, която запада и умира пред очите ни. Дистопия. Абсурд. Свят в цвят на загниваща краставица, доминиран от монотонния и задушаващ характер на битието. 

A Pigeon Sat on a Branch Reflecting on Existence 2014

Саркастично изследване на човешкото състояние, структурирано като поредица от видео винетки-вицове, изпълнени със символи и метафори. Героите страдат от скандинавска летаргия, авитаминоза, алкохолизъм, небивала неловкост, екзистенциална апатия. Порции пасивна критика на западното общество и емоционалната празнота на хората. Приглушените – почти монохромни, напомняния за цветове добавят към общата липса на радост. 

Унгарско-австрийско-френска продукция от времето, когато унгарците не бяха путинисти. Дьорд Палфи създава комунистически боди хорър, който метафорично коментира Унгария, от втората половина на 20 век. 

Taxidermia 2006

Интелектуална и естетическа провокация, която прави аутопсия на човешките желания, щения и апетити. Пародията – да живееш в комунизъм, е представена, чрез три поколения. Плътта им е символ на: лакомия и чревоугодничество, сексуален нагон, разлагане, и смърт, а с това и стремеж към безсмъртие. Гротеска на общество, което е доминирано от потисничество и репресия, липса на доверие, страх, излишък, разпад – телесен и морален. 

Римейк на Б-филм хорър – със същото заглавие, от 1980. Шок факторът на оригинала е достатъчен, за да бъде забранен във Великобритания и Германия. Римейкът – на Франк Халфун, не разочарова. Германците забраняват и неговото разпространение, заради „възхвала на насилието“. Забраната остава в сила 8 години – до 2020. Предполагам, че глобалната епидемия е накарала бюрократи да си кажат: „Егати, света отива по дяволите. Дай да им пуснем ужаси като за последно“

Maniac 2012

Maniac 2012 е гаден. Не казвам, че не е. Разказва или показва сериен убиец, сексуален садист, който е мотивиран от гнева към майката. Американски прочит на Джак Изкормвача. 

Maniac 2012

Филмът, освен че е гаден, е артистичен. 90% от кадрите са от перспективата на убиеца. Воайорската камера ви причинява неудобство. Но странно – особено в едно дълго, среднощно преследване в метрото, намира моменти на красота. В част от тях е и лицето на Илайджа Ууд, убиецът, когото виждаме в огледала и отражения, но също собствените му кошмари. Детското му лице и огромните му, поразително сини очи помагат, за да изпитаме болезнено усещане за упадък и отчаяние.

Maniac 2012 причинява повръщане у някои зрители, по време на прожекциите си. Реакция, която режисьорът възприема като комплимент.  

Шеговит, закачлив, умен, тъжен, печален и страшен, оптимистичен, човешки, но и абсурден експеримент-анимация.

It’s Such a Beautiful Day 2012

Не сте гледали нещо такова. Малки петна от светлина, в които  живеят човечета, надраскани с молив. Това са спомени. Спомените са на Бил и хаотичния му мозък, който е поразен от неясна неврологична болест. Филм, сякаш написан от Оливър Сакс, един от известните невролози на нашето време.

Семеен, мекушав, отегчен философ на средна възраст се сдобива с пистолет. Парчето метал, подобно на младо гадже, започва да трансформира героя. 

Boy Meets Gun 2019 

Идентичността ни се основава на два фактора: възприятието на собствената ни тъждественост и континуитет + възприятието на факта, че другите приемат тази тъждественост и континуитет. Какво става, когато в уравнението добавим изкушението на силата и абсурдността на живота?

Черна комедия на режисьор, чието име – подходящо за стила му, ще намерите изписано по 10 различни начина на български: Куентин Дюпьо / Контан Дюпийю / Кантен Дюпийю… По време на театрално представление Яник, пазач на нощен паркинг, а в момента зрител, импулсивно прекъсва актьорите, защото е недоволен от качеството. Яник си тръгва ядосан, но се връща с револвер в ръка, взема публиката за заложник и принуждава актьорите да играят по нов сценарий, който набързо написва, докато е на сцената. 

Yannick 2023

Основна тема е артистичното изразяване. Границите между изпълнител и зрител. Яник е шумна критика на посредственото изкуство, снобизма, „артърджийството“, позьорството на интелигенцията, пасивната роля на публиката в културното потребление. 

Deerskin 2019 / The Second Act 2024

Странни са всички филми на французина, които съм гледал. Deerskin 2019 (Еленова кожа), който харесвам малко повече, проследява промените в психиката на мъж, който започва да носи кожено яке. The Second Act 2024 (Второ действие), който ми препоръча Нуша, е абсурдно есе за изкуствения интелект и ефектът му върху изкуството. Филм във филм, във филм, във филм – „инсепшън“. 

Започваме с внезапна катастрофа. Докато телата лежат в средата на улицата, животът около тях продължава. Хора се спират, за да позяпат, но повечето просто се движат – ядат, пият, пазаруват, пътуват нанякъде. Само този кадър е микро филм.  

Inside the Yellow Cocoon Shell 2023

Един от най-красивите, които гледах миналата година и един от най-дългите. Бях във филмов екстаз, поне първите 30 минути. Това е медитативно пътешествие и като всяка медитация може да дотегне на тези, които я гледат отстрани. На мен ми дотегна. В края остава техническото постижение: Златна камера от Кан 2023

Психологически ужас на режисьора Кийоши Куросава. В центъра на сюжета е учител по кулинария. Рутинното му съществуване става обезпокоително, когато един от учениците му съобщава, че чува постоянен звън в главата си. Постепенно звукът, който зрителите не чуват, започва да звучи в главите на други хора. 

Chime 2024

С продължителност от 45 минути, филмът се усеща като пилотен епизод за телевизионен сериал. Куросава си играе със загадъчното очарование на празнотата и недоумението ни, защо нещо се случва точно сега. Можете да го прочетете като метафора за съвременното общество или опит да се възприеме непонятната, но ужасяваща природа на психичните заболявания. 

Действието се развива през 19 век и разказва за Жан Каяк, успешен търговец на ябълков сок, чийто живот претърпява драстичен обрат, когато бобър унищожава овощната му градина. Останал в суровата зимна пустиня, Жан се бори – да оцелее, но и да порасне като мъж.

Hundreds of Beavers 2022

Нямо кино + класическа анимация + стопмоушън + колажи+ кукловодство + електронни игри + какво ли още не. Това е култовият филм на 2024, макар да е направен две години по-рано. Синефилите са влюбени, защото е креативно изживяване, което се откроява в днешния кинематографичен пейзаж, изпълнен с 3D кратери и AI кухини.

Похвално слово, за началото на киното: Чарли Чаплин, Бъстър Кийтън, Харолд Лойд, Жак Тати, Лаурел и Харди. Ако премиерата му бе между 1925-1935, щеше да шашне всичко и всички. Днес носталгията е на границата на анахронизма. Казвам, че разбирам тези, които не биха го харесали. 

Искате ли още?  

Още 8

Eraserhead 1977 (Гумена глава) / Mulholland Dr. 2001 (Мълхоланд Драйв)

Beyond the Black Rainbow 2010  (Отвъд черната дъга) / Holy Motors 2012 (Свети мотори) 

Borgman 2013 (Боргман) / Under The Skin 2013 (Под кожата)

Bacurau 2019 / The Lighthouse 2019 (Фарът)

И още 8

Enys Men 2022 и Beau Is Afraid 2023 (Бо е уплашен) са успешни странности – поне за критиката. Бях подразнен и от двата, дори ги сложих в класацията за най-лоши, през годината. Липсата на автентичност и насилената артистичност не се комбинираха с моментния ми ентусиазъм.  

I’m Thinking of Ending Things 2020 / The Beast 2023 (Звярът)

Топ 20 фундаментално френски филма

Най-добрите психо филми от 21 век

Сюжетът срещу Картината

*Преводът е мой

5 thoughts to “Гледа ли ви се нещо странно?”

  1. След края на The Second Act се ядосах, че си загубих времето. Стори ми се като плах и нескопосан опит за изилизане от политкоректния наратив от последните години. The Beast е добър филм, малко по-дълъг от необходимото и ненужно усложнен с времевите предвижвания. Но Holy motors и The Lighthouse много ми харесаха. Особено след филма на Каракс , бях онемял 🙂

  2. @Ясен Да! Holy motors и The Lighthouse са ми любими! Френският режисьор, чието име никой не знае как се пише на български, има страхотни идеи, които „интелектуализиране“, но сякаш не знае как да ги завършва. Има „концепции“, а не „филми“

  3. Таксидермия още ми навява кошмари… а има поне 12-13г. от как съм го гледал. И аз бях харесал холимотори, кога беше излязал…Но явно остарявам, или ми е твърде натоварващо ежедневието (или и двете), защото няма желание да си ги причинявам отново… И в този ред на мисли…
    Беше попитал какво ми е мнението за Носферату..
    Не знам дали, защото имах тежък ден, когато го гледах, или заради факта, че Дракула на Копола ми е любим филм от детството(гледал съм го минимум десетина пъти..един от дузината филми, които имахме на видео-касети и въртяхме доста години). Но мрака и непрестанната гнусотия, без никакви наченки и надежда, за светлина на хоризонта, ми дойде …меко казано в повече, и малко след пристигането на Орляка на немска земя си излязох от киното, като един истински нежен пич. 🙂
    Със сигурност си има своите достойнства, на кино, но от това което видях (за час и малко) не е моята манджа. А когато знаеш наизуст филмът на Копола, с невероятният Гари Олдман, в пъти по добрия Хопкинс (от Дефо) напълно обезмисля съществуването си. Жалко, че няма как да му се насладя на кино, защото смея да твърдя, че е и заснет с много повече умение. Да, явно остарявам..

    1. @POW R TOC H Съвпадение или не, но се запознах с кино оператор – миналия уикенд, който ми каза същото 🙂

      1. Никъв съвпЪдък, нещата просто си са такива. Филмът на Копола е велик…., сравнен с него тва е поредното копие, но за сметка на това мрачен и депресиращ, и отблъскващ никому потребен продукт. Пропуснах да спомена и изпълнението на Том Уейтс от Дракула, като пичът от кантората. Железен!
        Мда, стига съм мрънкал. Да препоръчам добро мини-сериалче(6 серии), което изгледах на един дъх – End of Summer. Много добре направен, разглежда много тежки теми, като някак успява да го направи без да ти се доповръща или да ти се прииска да си прережеш вените. 😉

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *