Франция съществува, за да дразни света. Това е любимото ми обяснение. Забравил съм кой го е казал, а също къде съм го прочел или чул. Може да е било френски филм.
Не гледам френско кино, както и не ям морска храна. Тоест, ял съм октопод и миди, но не ги търся целенасочено в менюто. Мисля, че е задължително да правя сравнения с храна.
Съгласни сме, че експерт е rozix. Тя е в любовна афера с Катрин Деньов – от два века. Последната седмица обаче rozix е заета с лингвокултурологичното сражение и социално-медийна буря в чаша вода, която предизвика откриването на Олимпиадата във Франция.
Не мога да взема участие в баталната сцена. Гледал съм откриване на олимпиада – за последен път, през миналия век. Любимото? Сеул ’88, когато ято бели гълъби, символизиращи мира, бяха изпепелени от олимпийския огън. Въздействащо! Мисля, че след този горещ инцидент минаха на хартиени птици. Бъзливци!
Комбинирах палитра от стилове, теми и периоди във френското кино. Има поетичен реализъм, нова вълна – bien sûr, сместих няколко пресни попълнения. Да правиш подобна класация е трудно, невъзможно, субективно, обречено.
Voilà!
№1 The Passion Of Joan Of Arc 1928 (Страстите на Жана д’Арк)
Оригинално заглавие: La passion de Jeanne d’Arc
Режисьор: Карл Теодор Драйер
Филмът е френски, макар режисьорът да е датчанин. Шедьовър на нямото кино, от началото на 20 век, който ме задави, когато го гледах като студент – в началото на 21-и.
Изпълнението на Рене/Мария Фалконети е опустошително. Тя започва кариерата си като мим и клоун, продължава в театъра. Животът й след филма е трагичен, но актрисата остава завинаги в историята на киното. Фокусът е върху вярата и страданието, но също силата на една жена, която се опълчва на системата.
№2 An Andalusian Dog 1929 (Андалуското куче)
Оригинално заглавие: Un chien andalou
Режисьор: Луис Бунюел, в сътрудничество със Салвадор Дали
Страх ме е да пиша за Бунюел, да не би да сбъркам или изпусна нещо. Любимият режисьор на rozix. Даже споделят рожден ден. Ако тя правеше класацията, поне 8 от 20-те щяха да са негови.
Испанец, който сътворява значимите си творби във Франция и Мексико. Спокойно борави с три езика, забавлява се в поне 15 жанра. Сред бащите на експерименталното кино, сюрреализма, авангарда, филмовата еротика.
Този филм е par excellence Бунюел, но също и Франция. 16-минутен триумф на сюрреализма, без сюжет, без структура, без правила. Поредица от тревожни, страшни, изкушаващи, отвращаващи образи, които не се поддават на логическо тълкуване. Сънища, които шокират, прелъстяват и вдъхновяват поколения творци – по целия свят.
№3 La grande illusion 1937 (Великата илюзия)
Режисьор: Жан Реноар
Филм, който е важен не само заради художествените си качества, но и заради дълбокия си хуманизъм. Един от първите антивоенни манифести.
Реноар е иноватор, който завещава на световното кино тематично, повествователно и техническо филмово богатство.
№4 Children of Paradise 1945 (Децата на рая)
Оригинално заглавие: Les enfants du paradis
Режисьор: Марсел Карне, по сценарий на Жак Превер
Има ли нещо по-френско от проститутка – извинете, куртизанка, в която са влюбени четирима мъже. Единият от които е… мим. Зашеметяваща и сложна (за времето) кинематография, която предава атмосферата на Париж през 19-ти век. Ярък пример за френския поетичен реализъм.
Филмът се отличава с най-грандиозните декори, правени до този момент във Франция. Построяването им изисква работна ръка, която – заради времето (Франция е под окупацията на Германия), се състои от мъже от френската съпротива, които са под прикритие. Звучи като епизод от Allo ‘Allo! 1982-1992 (Ало, ало).
№5 Beauty and the Beast 1946 (Красавицата и Звяра)
Оригинално заглавие: La Belle et la Bête
Режисьор и сценарист: Жан Кокто
Освен че е любим на мама, той е значим за световното кино, заради новаторското използване на визуални ефекти и техники.
Филмът постига омагьосваща атмосфера и поетична визия, която американците се опитват да повторят – в цвят, но не много успешно.
№6 The Wages of Fear 1953 (Възнаграждение за страха)
Оригинално заглавие: Le salaire de la peur
Режисьор: Анри-Жорж Клузо
Изключителна режисура, интересни герои, напрегнато действие, тематична дълбочина с парфюм на нихилизъм.
Четирима мъже са наети, за да превозят опасен товар. Приключението им оказва влияние върху жанровете трилър, екшън и социална драма. Съспенсът на Клузо ще бъде репродуциран многократно. Пет примера: Deliverance 1972 (Избавление), на Джон Бурман, Runaway Train 1985 (Влакът беглец), на Андрей Кончаловски, Speed 1994 (Скорост), на Ян де Бонд, The Hurt Locker 2008 (Войната е опиат), на Катрин Бигълоу, Dunkirk 2017 (Дюнкерк), на Кристофър Нолан са под директното му въздействие.
№7 Diabolique 1955 (Диаболично)
Оригинално заглавие: Les diaboliques
Режисьор: Анри-Жорж Клузо
Съпруг, съпруга и любовница. Франция! Има американски римейк от 1996, но оригиналът е несравнимо по-добър.
Майсторско съчетание на съспенс, хорър и психологически трилър. Шокиращ и непредсказуем обрат в сюжета, който инспирира самия Алфред Хичкок. Това е победа.
№8 Rififi 1955 (Рифифи)
Оригинално заглавие: Du rififi chez les hommes
Режисьор: Жул Дасен
Не съм сигурен, че французи биха го избрали в топ 20, защото е артистична адаптация, на американския The Asphalt Jungle 1950 (Асфалтовата джунгла), на Джон Хюстън.
Повече от адаптация, това е творческа иновация. Образец за филм ноар, цитиран в поне 100 други хита.
Entracte!
Заради скромните си бюджети, любовта си към алкохола и цигарите, философията, и противоречията, а може би напук французите измислят свое си кино.
То се характеризира с естествена светлина и новаторска работа с камерата, която често е от ръка или е закрепена на причудливи места, за които англоговорещи не биха се досетили. Натуралистичното, почти документално око улавя личните истории на привидно обикновени герои.
Монтажът е накъсан, подсичащ, подскачащ, а понякога нелогичен, по френски спонтанен и биполярен. Ще бъде копиран както от Тарантино, така и от Кейси Найстат, и всеки сръчен YouTuber, и TikTok-ър.
№9 The 400 Blows 1959 (400-те удара)
Оригинално заглавие: Les quae cents coups
Режисьор и сценарист: Франсоа̀ Трюфо̀
Трюфо̀ стартира френската Нова вълна, много преди Ричард Линклейтър да направи Boyhood 2014 (Юношество). Главният герой е Антоан Доанел (Жан-Пиѐр Лео̀), момче с труден характер. Режисьорът ще използва същия герой (и актьор) в още 4 филма. Той остарява пред очите ни в продължение на 20 години.
Какво се случва с децата, когато ги оставим без любов, но и дисциплина. Привидно незначителни, делнични неща се отпечатват върху все още мекия – като глина, характер на героя.
№10 Hiroshima mon amour 1959 (Хирошима, моя любов)
Режисьор: Ален Рене
Този филм влезе и излезе от класацията ми – пет пъти. Не го харесах, когато го гледах. Спомням си. Любовна афера в сянката на бомбата. Стори ми се муден, гимназиално-сантиментален, псевдоинтелектуален, с мъчителна музика. Особено изнервящ е фрагментарният монтаж, който скача шизофренично от сцена с говорещи хора към поле с бягаща жена.
На идиш има дума за това: shmaltz! Означава „претопена животинска мазнина“, но също: прекомерно сантиментално произведение на изкуството, което е сладникаво, на границата на пошлото.
Обаче… е красив. Красив и секси. Авангарден. Поетичен. Дразнещо френски. Бих ли гледал пак филмa на Рене? 100% не. Но заслужава да е тук.
Entracte!
Писателят е в основата на британското кино, особено в началото. Писателят и академичната подготовка на актьорите. Колективното усилие е по-важно от индивида, казва германската филмова традиция. Обратно, звездите са най-важни, според американската студийна система.
Французите са тези, които превръщат режисьора в бог. Френските режисьори – от този период, стават културтрегери, философи, публични интелектуалци, рок звезди, секс символи, анархисти, политически фигуранти. Те са по-големи от филмите си. Лица и гордост на нацията, митични фигури, пред чиито домове се таят журналисти, подскачат нетърпеливи студентки, готови да споделят впечатления. Това също е нова вълна.
№11 Breathless 1960 (До последен дъх)
Оригинално заглавие: A bout de souffle
Режисьор: Жан-Люк Года̀р, по идея на Франсоа̀ Трюфо̀.
Какво революционно суфле! Революция в повествуването, което разрешава на творците да бъдат нелинейни и творчески хаотични. Революция в монтажа. Революция в модата. Революция в секса.
Скорсезе, Тарантино, Малик и Джармуш, Дани Бойл и разбира се – Артър Пен, който преписва домашното с Bonnie and Clyde 1967 (Бони и Клайд). Кой ли не се влияе от небрежния шик на французите?
№12 Eyes Without a Face 1960 (Очи без лице)
Оригинално заглавие: Les yeux sans visage
Режисьор: Жорж Франжу
Хорър класика, фокусирана върху темите за идентичност и трансформация, както и страданието, което те предизвикват. Да. Едноименната песен на Били Айдъл е реплика към филма. И не само.
Идеята за хирург, който се опитва да възстанови лицето на дъщеря си, като убива и одира кожата на млади жени, е корен в дървото на боди хоръра и слашъра. Повлиява върху цялото творчество на испанския режисьор Хесус Франко, а също: Seconds 1966 (Секунди), на Джон Франкенхаймър, Halloween 1978 (Хелоуин), на Джон Карпентър, The Fly 1986 (Мухата), на Дейвид Кроненбърг, Face/Off 1997 (Лице на заем), на Джон Ву, The Skin I Live In 2011 (Кожата, в която живея), на Педро Алмодовар, The Eyes of My Mother 2016 (Очите на майка ми)…
№13 Clеo from 5 to 7 1962 (Клео от 5 до 7)
Оригинално заглавие: Cléo de 5 à 7
Режисьор и сценарист: Анес Варда
Най-добрият филм, на един от любимите ми режисьори – Анес Варда. Тя създава модерен (дори и днес) филм. Лаконично, само с образи, тя прави интроспекция – не само за героя, но и за зрителя.
Проследяваме Клео, певица и хипохондрик, която чака резултатите от изследването си за рак. Двата часа – в реално време, ще станат най-дългия ден в живота й.
№14 La jetée 1962
Режисьор: Крис Маркер
Страхотна презентация! Фантастично слайдшоу от чернобели фотографии, което започва със спомените на мъж за света, преди Третата световна война. Идеята на филма инспирира Тери Гилиъм, за да направи 12 Monkeys 1995 (Дванайсет маймуни).
Това е продукт на „левия бряг“ на новата вълна от творци. Двата бряга не са във война. Просто творците от тази страна предпочитат да бъдат водени от литературата и философията. Те се възприемат като свободни души, бохеми, които по-често имат политически послания или интелектуализират. Създават филми, които могат и се прожектират в галерии, а не в мултиплекси. Ерго, те не постигат финансовия успех и слава на „десния бряг“. Освен Маркер, в тази група са Ален Рене, Анес Варда, съпругът й – Жак Деми.
№15 Contempt 1963 (Презрението)
Оригинално заглавие: Le mépris
Режисьор и сценарист: Жан-Люк Годар
Мъж. Жена. Море. Кино. Сексуална мелодрама, живопис, културен сблъсък между френско и американско, артистично, и комерсиално. Сблъсъкът се случва и по време на снимките, когато Годар е накаран от продуцентите да заснеме уводната сцена с голата Брижит Бардо. Тя няма против, той има.
Брижит е в ролята на конфликта между интимното чувство и професионалната амбиция. Жената като обект на воайорско възхищение, но също жената, която е изпълнена с презрение към мъжа и неговата слабост. Мишел Пиколи е в ролята на писател, който е принуден да пише халтура за пари. Презрението към кариерата и себе си. Фриц Ланг е в ролята на Фриц Ланг, легендарен режисьор. Презрението на Европа към Америка, на твореца към нуждата му от бюджет. Портрет на тихата смърт на една връзка, но също писмо за магията на киното.
№16 Le Samourai 1967 (Самураят)
Режисьор: Жан-Пиер Мелвил
Разбира се, че когато излиза в Америка (в началото на 70-те) този криминален трилър има английско заглавие – The Godson (Кръщелникът). Разпространителите искат да яхнат вълната на успеха, вдигната от The Godfather 1972 (Кръстникът). Нужно е време, за да разберат колко тъпо е това. Филмът извоюва място в историята с оригиналното си заглавие.
Леденостуденият Ален Делон е Джеф, професионален убиец, елегантен любовник и секс поп икона на младото поколение. Нео ноар, който изпъква с педантичната си визуална композиция и контролирана, атмосферна естетика. Свои „самурайски“ филми правят Майкъл Ман, Джим Джармуш, Джон Ву, Дейвид Финчър, Никълъс Уиндинг Рефн.
№17 Possession 1981 (Обладаване)
Режисьор: Анджей Жулавски
Мъж започва да подозира жена си в изневяра. Подозренията отстъпват място на нещо по-зловещо. Неземно красивата жена бива погълната от психоза пред очите ни.
Копродукция със Западна Германия, заснета в Берлин. Режисьорът е поляк. Актьорът е от Нова Зеландия (Сам Нийл). Френска олимпиада на ужаса, която постоянно ви кара да се питате: „Господи, какво гледам?“. Но нещото не ви позволява да отвърнете поглед. Всичко е толкова извратено и ненормално, че въздейства на реалността. Травмирана от ролята си Изабел Аджани прави опит за самоубийство.
№18 Betty Blue 1986 (Бети Блу 37,2 градуса сутринта)
Оригинално заглавие: 37°2 le matin
Режисьор: Жан-Жак Бенекс
Личният ми вкус не би го определил като „як филм“ per se. Сценарият е банален: млада, „луда“ жена – с диво либидо, влиза в живота на беден и по-възрастен писател, за да го „запали“. Въпреки това, филмът e култов и дефинира световния Топ 100 на 80-те.
Жан-Жак Бенекс създава представител на cinéma du look. Филми, които предпочитат стила пред съдържанието. Очарователният – като реклама на парфюм или дъвка, изглед е комбиниран със секси, екстравагантни, но отчуждени млади хора, които често се бунтуват, заради самия бунт. Cinéma du look описва кариерите на Люк Бесон и Лео Каракс.
№19 Hate 1995 (Омраза)
Оригинално заглавие: La haine
Режисьор: Матийо Касовиц
Това са 24 часа от живота на трима млади мъже от гетото на Париж – арабин, африканец и евреин. Фундаментален за съвременното френско кино и изобщо – социалната драма.
Актьорът-режисьор Матийо Касовиц предизвиква лавина от копия: District B13 2004 (Предградие 13), The Class 2008 (Класът), Polisse 2011, Girlhood 2014 (Банда момичета), Les Misérables 2019 (Клетниците), Bac Nord 2020 (Крепостта) и това са само няколко от френските.
Суровият, бруталистичен тон, съчетан с вулгарни, груби, агресивни герои, които се борят, за да оцелеят, контрастира с цветната, приказна, наивистична инвенция на друга група режисьори: Жан-Пиер Жьоне, Мишел Гондри и Марк Каро.
№20 Amélie 2001 (Невероятната съдба на Амели Пулен)
Оригинално заглавие: Le fabuleux destin d’Amélie Poulain
Режисьор: Жан-Пиер Жьоне
Световен успех. Кокетен филм, който става любим на милиони (даже и на мен), а също печели 5 Оскар номинации.
Френското общество се разделя – типично. Много се радват, че Франция отново е на мода. Но и доста мърморят, че това е кич и „Дисниленд“ от сантиментални клишета, което е твърде американско. Пуф, пуф с цигарата.
Ще попитате: Къде е вашият любим филм? Не знам. Кой е любимият ви филм? Защо липсва Irréversible 2002 (Необратимо)? Липсва, защото не съм го гледал. Избор, който направих, още на премиерата му и правя вече 20 години. Но мисля, че за човек, който „не гледа френско кино“ се представих прилично.
Свързани публикации: