О, спомняте ли си, госпожо?

Преди месец-два, докато си купувах вино, на касата видях буркан с шарени дъвки Turbo. Изненадах се. Това са дъвките, от моето детство. Какво правеха тук? 

Когато бях в трети клас, всяко момченце мечтаеше за три неща – електронен часовник CASIO, домашен видео плейър и късмет, да му се падне картинка с Ferrari Testarossa от Turbo. И докато първите две бяха непостижими – за повечето соц деца, то дъвките бяха основа на училищната бартерна търговия. 

Купих си шепа дъвки – от всички цветове. Открих, че под опаковката все още има снимки на автомобили, точно като в детството ми. Вкусът е… нека го наречем… краткотрайно посредствен. Това ли съм смятал за най-яката дъвка на света? 

Според изследователи живеем в ерата на носталгията. Цунамито от ретро започна да се надига – бавно и неусетно, около 2010-2012. Причината беше маркетингът, поне така мисля, защото работя в него. 

През 21 век средната продължителност на живот на западна компания падна от 80 години на 18. Легендарните марки, които оцеляват, са столетници. Обикновено, когато такава марка отбелязва рожден ден, тя пуска ограничена серия ретро опаковки. Бонбони и шоколади, газирани напитки, сосове, и дъвки, бири, кецове, перилни препарати. Носталгията тръгна от тях, но преля в литературата, телевизията и киното.

Днес сме под водата. Направо сме на дъното. Връщането на отминали технологии като: грамофонната плоча, аудио касетата, полароидната фотография, 8-битовите електронни игри, „тъпите“ мобилни телефони и дори тамагочито са доказателство. Няма да повярвате, но тази година ретрото е на мода… при производителите на пушки. 

Носталгията доминира Холивуд и стрийминг платформите. Писали сме, че основната бизнес стратегия в Холивуд не е творчеството, а управлението на риска. Съответно, преразказите и продълженията на филмови класики са масовият, предвидим, сигурен избор.  

Носталгията може да бъде използвана по добър или по лош начин. 

Хубави филми за носталгията от 21 век са: Good Bye Lenin! 2003 (Сбогом, Ленин), Midnight in Paris 2011 (Полунощ в Париж), The Grand Budapest Hotel 2014 (Гранд Хотел Будапеща), It 2017 (То), The Kid Detective 2020 (Хлапето детектив). Страхотно есе за носталгията е Blue Jay 2016.

Слаби филми за носталгията са Knight of Cups 2015 и почти всеки друг филм на Терънс Малик, а също всички съвременни български филми, които разказват за времето на комунизма. 

Корените на носталгията са психичните заболявания. Терминът „носталгия“ е измислен, за да описва специфично душевно страдание. Боледуването ни продължи и през миналата година. Дори имаше филм, озаглавен Nostalgia 2022 (Носталгия). Не го гледах, бойкотирах го – заради заглавието. 

Няколко застаряващи, за да не кажа стари, режисьори направиха носталгични излияния. Сред тях бяха Пол Томас Андерсън (52 години) с Licorice Pizza 2021 (Лакрицова пица), Кевин Смит (52) с Clerks III 2022 (Продавачи III), Джеймс Грей (53) с Armageddon Time 2022, Ричард Линклейтър (62) с Apollo 10 ½ 2022, Стивън Спилбърг (76) с The Fabelmans 2022 (Семейство Фейбълман).  

Макар критиката да ръкопляска, a Спилбърг дори е номиниран за няколко награди Оскар 2023, аз не се влюбих в тези филми. Всеки от тях има своите достойнства – камера или музика, актьорско изпълнение, или анимация, но… не работят за мен. Повечето са досадни, мудни, анахронични възпоминания.  

Те идват от тъжно място. Илюзията, че младостта е щастлива. Илюзия, която споделя всеки, който е загубил младостта си. Възрастните винаги прожектират тази тъжна самоизмама към младата си публика, която единствено може да се депресира, че нейната реалност е смотана, сравнена с отминалия „златен век“.  

Сякаш старите хора в Холивуд продължават да бълват Star Wars, Jurassic Park, Ghostbusters… филми, защото искат да изживеят детството си отново, но със собствените си деца. Те искат да ги заключат в него.   

Факт, че младите са обладани от носталгията е Babylon 2022 (Вавилон), на Деймиън Шазел. Деймиън е интелигентен, талантлив мъж на 38 години, но филмът му сякаш e направен от 60-годишен режисьор.  

Тематично Babylon 2022 е продължение на собствения му La La Land 2016 (Ла Ла Ленд) – в центъра е преследването на голямата мечта. 

Но също е копие на Hail, Caesar! 2016 (Аве, Цезаре), на 60-годишните братя Коен, Mank 2020 (Манк), на 60-годишния Дейвид Финчър, по сценарий на 80-годишния му баща, Once Upon a Time… in Hollywood 2019 (Имало едно време в Холивуд), на 59-годишния Тарантино и The Wolf of Wall Street 2013 (Вълкът от Уолстрийт), на 80-годишния Скорсезе.  А също, последните пет филма на 60-годишния Баз Лурман, който (заради пластичната хирургия) прилича на младолик 90-годишен монголец.  

Babylon 2022 е подражателен, хаотичен, истеричен, вулгарен и самовлюбен. Разчита на множество колоритни и шумни характери. Основният протагонист е мексиканският емигрант Мани. Tой мечтае да прави кино. В ролята е Диего Калва, който не блести. Брат Пит буквално е Рик Долтън (Леонардо ди Каприо), от носталгията на Тарантино. Марго Роби е призрак на Харли Куин. 

Ако някой заслужава похвала, това са Джован Адепо, който е в ролята на джаз музикант и прави най-сериозната сцена, а също Ли Джун Ли, която открадва всяка сцена.  

Деймиън Шазел дори си позволява деривативно и ретроспективно да изнасили един от най-любимите ми филми – 71-годишния Singin’ in the Rain 1952 (Аз пея под дъжда). За което бих му забил шамар. 

А краят е монтаж в стил „А спомняте ли си за…“, от любимите филми на режисьора. Той също е копие – на Cinema Paradiso 1988 (Ново кино „Парадизо“). Изборът е сносен за YouTube канал на студент по филмово изкуство, но е жалък за творба, която претендира да е „шедьовър“. 

Това дори не е носталгия, това е анемоя – меланхолия по време и място, на които никога не си бил. 30-годишен мъж изживява 3-часова носталгична полюция по 1920. 

Апропо, освен че е няколко филма в едно, Babylon 2022 страда от обичайната – за американското кино, лицемерна сексуална репресираност. Ако покажете оргия или поне пълен чифт женски гърди, то очевидно сте смел и провокативен човек на изкуството.   

Вирусът на носталгията е резултат от пълното атомизиране на съвременния човек и пулверизиране на душата му. Макар свързани технологично, модерните хора изпитват депресираща самота. Носталгията е наркотикът, с който те я понасят. Ние сме тук, но бихме желали да сме някъде другаде. Абе, стара дъвка. 

Свързани публикации:

Анахронизъм

I’m Thinking of Ending Things

Дете на деветдесетте

10 сериала със силно начало, но слаб край